И още нещо: надявах се все по-силната шумотевица на социалния живот, на чиито вълни се носех като в лодка по време на ураган, да утихне след сватбата, тъй като единственото, което всъщност исках, беше да се върна към безоблачните дни на лятото, когато имах Китси за себе си: да вечеряме двамата сами, да гледаме филми в леглото. Постоянните покани и събирания ме изтощаваха: пъстрата, постоянно меняща се вихрушка от нейни приятели, многолюдните вечери и изпълнените с трескава активност уикенди, които изтърпявах, стиснал очи, с ожесточените усилия на корабокрушенец, борещ се да оцелее: Линзи? не, Лоли? извинявай… а това е… Фрида? Здравей, Фрида, и… Трев? Трав?… Радвам се да те видя отново! Заемах благовъзпитани пози край старинните им селски маси и пиех, докато не изпаднех във вцепенение, докато те бъбреха за вилите си в провинцията, за жилищните управи в сградите, където наемаха апартаменти, за ръководствата на училища и детски градини, за програмите си във фитнес-центровете — точно така, постепенно намаляване на кърменето, но напоследък имаме голям напредък с памперсите, най-голямото тъкмо трябва да постъпи в подготвителна група за детска градина, а есента в Кънектикът е невероятна, о, да, разбира се, всяка година отиваме някъде с момичетата, но нали знаеш, правим и излети само за момчета, два пъти годишно, до Вейл, или надолу из Карибите, а миналата година отидохме на спининг-риболов в Шотландия и открихме някои наистина забележителни игрища за голф — но да, вярно, Тио, ти не играеш голф, не караш ски, не се занимаваш с ветроходство, нали?
— Съжалявам, боя се, че е така.
Нагласата им да вършат всичко в група беше толкова изразена (споделени шеги и почуда, всички се струпваха да гледат видеозаписи от почивки на някой айфон), че ми беше трудно да си представя как някой от тях отива на кино сам, или се храни сам в някой бар; понякога мъжете, които с приветливостта си ми напомняха на членове на някаква комисия, ме караха да се чувствам така, като че ли се явявах на интервю за работа. А и всички тези бременни жени! „О, Тио! Не е ли очарователен?“, възкликваше Китси и неочаквано поднасяше под носа ми новороденото бебе на някоя своя приятелка, а аз отскачах назад, искрено ужасѐн, като пред запалена клечка кибрит.
— О, на нас, мъжете, понякога ни е необходимо известно време — каза Рейс Голдфарб самодоволно, забелязал объркването ми, повишавайки глас, за да надвика крясъците на малките деца, които ревяха и се търкаляха в една част на дневната под погледа на бавачката си. — Но нека ти го кажа, Тио, когато поемеш едно такова мъниче, твое собствено, за първи път в ръцете си… — и той потупа по корема бременната си жена — сърцето ти трепва. Защото, когато видях за първи път малкия Блейн — (който се клатушкаше непривлекателно наоколо, с лепкава физиономия) — когато срещнах тези големи сини очи… Нали разбираш, красиви, с оня син цвят, който имат очите на бебетата? Тогава се преобразих. Влюбих се. Имах желанието да кажа: хей, малки приятелю, ти си тук, за да ме научиш на всичко! Казвам ти, от първата му усмивка просто се разтопих, както става с всички нас, нали, Лорън?
— Сигурно — казах учтиво, отидох в кухнята и си налях една голяма водка. Баща ми също ужасно се изнервяше в обществото на бременни жени (всъщност дори веднъж го бяха уволнили, защото бе прекалил с неподходящите си забележки; в офиса не бяха приели добре шегичките му с кобилите за разплод), а освен това и дума не можеше да стане за някакво „разтапяне“, той никога не бе понасял близостта на бебета и малки деца, още по-малко пък всякакви традиционни образи на любящи родители, глуповато усмихнати жени, опипващи коремите си и мъже с привързани към гърдите им бебета, и всеки път, когато беше принуден да ходи на детски рожден ден или училищно празненство, се измъкваше да пуши навън или стоеше мрачен в ъглите, като дилър на дрога. Явно бях наследил от него това отношение, а кой знае, може би и от неговия баща — това яростно отвращение към размножаването, пулсиращо бясно в кръвта ми; чувствах го като нещо вродено, наследствено, вградено в мен.
Щях да прекарам нощта в унес. Да потъна в тъмното лоно на блаженството. Не, благодаря, Хоуби, вечерях, мисля да си легна и да почета. За какви неща говореха само тези хора, дори мъжете! Само споменът за онази вечер у семейство Голдфарб бе достатъчен, за да се чувствам толкова зле, че едва успявах да вървя, без да залитам.
Когато наближих Астор Плейс — африканци биеха барабани, пияни се караха, откъм сергията на някакъв уличен продавач се носеше на облаци ароматен дим — почувствах как настроението ми се подобрява. Вероятно поносимостта ми към дрогата бе намаляла — това беше ободряваща мисъл. Само по едно-две хапчета седмично, колкото да ми помогнат да се справя с най-тежката част от социалния живот, и то само когато наистина имах нужда от тях. За да компенсирам липсата на таблетки, бях започнал да пия прекалено много, а това наистина не ми вършеше работа, с опиатите бях спокоен, толерантен, способен да приема какво ли не, бях в състояние да запазвам доброто си настроение с часове в невъзможни ситуации, да слушам всякакви досадни и смехотворни глупости, без да изпитам желание да изляза навън и да се застрелям.