— Знам, наложи се да посъбера кураж, но бях толкова самотен и се чувствах толкова болен! Устните ми постоянно трепереха. Като… знаеш ли, в такова състояние ти се иска да легнеш, да гледаш часовника и да броиш ударите на сърцето си. Само че няма къде да легнеш, нямаш и часовник. Вече почти плачех. Не знаех какво да направя! Дори не знаех дали тя е още там. Но лампите бяха запалени — беше единствената осветена къща на улицата — аз влязох и застанах пред стъклената врата, и я видях там, със същата дълга тениска с делфините, беше в кухнята и си забъркваше „маргарита“.
— И какво направи тя?
— Ха! Първоначално не искаше да ме пусне! Застана на прага и крещя дълго — руга ме, нарича ме как ли не. Но после аз се разплаках. И когато я попитах дали мога да остана при нея — той сви рамене, — тя каза „да“.
— Какво? — попитах, посягайки да взема новата чаша, която ми беше налял. — Искаш да кажеш, да останеш… в такъв смисъл?
— Бях уплашен! Тя ми позволи да спя в нейната стая! Беше настроила телевизора на канала, по който даваха коледни филми!
— Хм — съзнавах, че той очакваше да го разпитвам за подробности, но самодоволното му изражение не ме убеждаваше, особено в тази история със спането в нейната стая. — Е, радвам се, че нещата са се уредили добре за теб. А каза ли тя нещо за мен?
— Е, да, това-онова — той се изкиска. — Всъщност доста неща! Защото, разбираш ли, не се сърди, но аз прехвърлих вината за някои неща на теб.
— Радвам се, че съм бил от полза.
— Да, естествено! — той се чукна ликуващо с мен. — Много ти благодаря! Ако ти беше направил същото, нямаше да се сърдя. Но честно казано, струва ми се, че и горката Ксандра беше доволна да ме види. Щеше да се зарадва на когото и да било. Искам да кажа — той изпи чашата на един дъх, — беше луда работа… онези нейни гадни приятели… а и беше съвсем сама там. Пиеше много, страхуваше се да отиде на работа. Нещо можеше да й се случи, при това съвсем лесно — никакви съседи, зловещо беше, наистина. Защото, нали помниш Бобо Силвър — е, Бобо всъщност се оказа не чак толкова лош човек. Ненапразно му викат „менш“. Ксандра се боеше до смърт от него, но той не я подгони заради дълговете на баща ти, най-малкото не предприе нищо сериозно. Съвсем не. А баща ти дължеше много. Предполагам, Бобо е знаел, че тя е останала без пукната пара — баща ти и нея беше прекарал, и то качествено. Реши, че би могъл да приеме нещата нормално. Не можеш да вземеш на босия цървулите. Но онези, другите, нейните така наречени приятели, те бяха зли като банкери. Нали разбираш? „Имаш задължения към мен“, наистина злобно, като мафиотите, да те хване страх. Бяха по-лоши от него! При това не ставаше дума и за голяма сума, но тя все още нямаше пари, те се държаха гадно — все така — имитирайки присмехулно, той приведе напред глава, посочи агресивно с пръст пред себе си — „майната ти, нямаме намерение да чакаме, няма да е зле да измислиш нещо“, такива работи. Така или иначе, добре беше, че отидох там тогава, защото можах да й помогна.
— И как й помогна?
— Връщайки парите, които бях взел от нея.
— Беше ги запазил, така ли.
— Е, не — отвърна той спокойно, бях ги изхарчил. Но имах и друга възможност. Защото, знаеш ли, когато кокаинът свърши, отидох с парите при Джими в оръжейния магазин и си купих още. Разбираш ли, купувах го за себе си и за Амбър — само за нас двамата. Много, много красиво момиче, много невинно, много изключително. А беше и съвсем млада, едва четиринайсетгодишна! Беше само една нощ в „MGM Гранд“, почувствахме се толкова близки, просто седяхме на пода в банята в апартамента на бащата на КейТи и разговаряхме. Дори не се целунахме! Говорехме, говорехме, говорехме! Едва не се разплаках, наистина открихме сърцата си един на друг. И — той притисна ръка към гърдите си — толкова се натъжих, когато настъпи денят, питах се защо всичко трябва да свърши? Защото ние можехме да останем вечно там и да си говорим! Всичко беше толкова съвършено, чувствахме се толкова щастливи! Ето колко се бяхме сближили, виждаш ли, само за една нощ. Така или иначе — затова отидох при Джими. Той имаше наистина гаден кокаин — не беше и наполовина толкова добър, колкото онзи на Стюарт и Лиса. Но всички знаеха, разбираш ли, всички бяха научили за онзи уикенд в „MGM Гранд“, че аз съм имал толкова много от прашеца. И хората започнаха да идват при мен. Примерно около дузина дойдоха още първия ден, когато отидох отново на училище. Тикаха ми в ръцете парите си. „Ще ми намериш ли малко… ще ми намериш ли малко… трябва ми малко за брат ми… имам синдром на дефицит на вниманието, трябва ми, за да си пиша домашните…“. Много скоро вече продавах на състезателите от футболния отбор на горните класове и на половината баскетболен отбор. А и на много момичета… приятелки на Амбър и на КейТи… също и на приятели на Джордан… студенти от университета на Лас Вегас! Загубих пари от първите партиди, които продадох, не знаех колко да искам, продавах яко на ниска цена, исках всички да ме харесват, дрън-дрън. Но щом успях да се ориентирам — забогатях! Джими ми даваше стоката с голямо намаление, защото и той прибираше доста зелено от тая работа. Разбираш ли, аз му правех голяма услуга, продавайки дрога на хлапета, които иначе биха се страхували да си я купуват — биха се страхували от хора като Джими, който я продаваше. КейТи… Джордан… всички те имаха много пари! Винаги ми даваха назаем с удоволствие. Кокаинът не е като екстазите — продавах и екстази, но там нещата вървяха понякога добре, понякога зле, веднъж се струпат купувачи, друг път няма никой с дни, а за кокаина си имах много редовни клиенти, които се отбиваха по два-три пъти дневно. Искам да кажа, дори само КейТи…