— Уау — дори след толкова много години името й имаше своето въздействие върху мен.
— Да! За КейТи! — двамата вдигнахме чашите си и пихме.
— Каква красавица! — Борис трясна с чашата си по масата. — Завиваше ми се свят, когато бях край нея, дори само защото дишахме един и същи въздух.
— Спа ли с нея?
— Не… Боже, опитвах… но само една вечер се съгласи на малко „ръчен труд“, бяхме в спалнята на малкия й брат, тя беше много надрусана и в добро настроение.
— Човече, сигурно е, че си тръгнах в неподходящ момент.
— И още как. Свърших в панталоните още преди тя да ми свали ципа. А издръжката, която получаваше КейТи… — той се пресегна към празната ми чаша. — Две хиляди месечно! И получаваше това само за дрехи! Само че КейТи имаше вече толкова дрехи, че просто не беше ясно за какво са й повече. Така или иначе, към Коледа за мен всичко се развиваше като във филмите, когато автоматът издрънчи и се посипят долари. Телефонът не спираше да звъни. Бях най-добър приятел на всички! Момичета, които преди това не бях и виждал, ме целуваха, сваляха златни колиета от шиите си и ми ги даваха! Друсах се колкото можех, денем и нощем, линии, дълги колкото ръката ми, и въпреки това парите се сипеха отвсякъде. Бях нещо като „Белязания“ на нашето училище! Едно момче ми подари мотор, а друго — кола на втора ръка. Случваше ми се, когато вдигах дрехите си от пода, от джобовете ми да падат стотици долари — нямах представа откъде са.
— Това е доста информация, нещата са се развили много бързо.
— И още как! Аз обикновено се обучавам по този начин. Казват, че опитът е добър учител, и поначало това е вярно, но лично аз имам късмет, че този опит не стана причина за смъртта ми. Понякога… когато съм пийнал повечко бира… дръпвам по една-две линийки. Но в повечето случаи вече не ми е приятно да го правя. Бях се съсипал яко. Ако ме беше видял преди около пет години… Изглеждах… — той всмука бузите си — ето така. Но — сервитьорът се бе появил отново с още херинга и бира — стига за това. А какво — той ме измери с очи — става с теб? Справяш се добре, бих казал.
— Е, предполагам, че се справям.
— Ха! — той се облегна назад и отпусна ръка върху ръба на облегалката. — Забавният стар свят, а? Търговия с антики! Дъртият педал, той ли те уреди в тая работа?
— Точно така.
— Чувам, че се правят добри пари.
— Така е.
Той пак ме огледа от горе до долу и попита:
— Щастлив ли си?
— Не много.
— Слушай, имам страхотна идея! Ела да работиш за мен!
Избухнах в смях.
— Не, не се занасям! Не, не — допълни той, принуждавайки ме да замлъкна с повелителен жест, когато отворих уста, напълни отново чашата ми и я плъзна по масата към мен, — колко ти дава той? Сериозно. Ще ти дам два пъти по толкова.
— Не, аз обичам работата си — произнасях думите прекалено старателно и отчетливо, дали наистина бях толкова пиян? — Харесва ми онова, което върша.
— Така ли? — той вдигна чаша към мен. — Защо тогава не си щастлив?
— Не искам да говоря за това.
— И защо не?
Махнах пренебрежително с ръка.
— Защото… — вече не знаех колко чаши съм изпил. — Просто така.
— Значи не е заради работата — защо тогава? — той беше глътнал своята водка със замах, отмятайки глава, и сега се нахвърли върху новата чиния с херинга. — Проблеми с парите? Момиче?
— Нито едното, нито другото.
— Значи е момиче — заяви той тържествуващо. — Знаех си.
— Слушай — аз допих остатъка от водката си и ударих по масата с отворена длан — какъв гений бях, просто не можех да престана да се усмихвам, беше ми хрумнала най-добрата идея от години насам! — Стига сме говорили за това. Хайде, да вървим! Имам голяма изненада за теб.