— Ъъъ — казах, стреснат от погледа му, който той бе насочил развълнувано към мен, вместо към наближаващия завой — е, може би, не знам, надявам се да не е така.
— Той не е човекът, на когото би трябвало да задаваш такива въпроси — каза Борис, подавайки ми цигара, а после подаде една и на Гюри на предната седалка. — Бог е измъчвал достатъчно Тио. Ако страданието облагородява, тогава той е княз. А сега, Гюри — той се облегна назад, потъвайки в облак дим, — искам от теб една услуга.
— Каквото пожелаеш.
— Може ли да погледаш кучето, след като ни оставиш? Да го повозиш на задната седалка натам, накъдето иска да отиде?
Клубът беше чак в Куийнс, не бих могъл да кажа точно къде. В застланата с червен килим предна зала, която изглеждаше като мястото, на което отиваш, за да целунеш по бузата дядо си, веднага след като те пуснат от затвора, големи, сякаш семейни компании от пиячи, насядали в столове тип „Луи Шестнайсети“ около маси, покрити с богато надиплени покривки от златиста тъкан, ядяха, пушеха и се тупаха по раменете. Зад тях, по лакираните в тъмночервено стени, висяха в произволно изобилие коледни гирлянди и празнична украса, напомняща за съветската епоха, пъстри лампички и играчки от оцветен алуминий — петлета, птички в гнездо, червени звезди, ракети и сърп и чук с кичозни надписи на кирилица („Честита Нова Година, скъпи другарю Сталин!“). Борис (самият той добре наквасен; беше продължил да пие направо от бутилката на задната седалка) беше обгърнал раменете ми с ръка и ме представяше на руски на млади и стари като свой брат, което хората като че ли приемаха буквално, ако се съдеше по това как мъже и жени ме целуваха и прегръщаха и се опитваха да ми наливат водка от големи шишета в кристални кофички за лед.
По някакъв начин най-сетне успяхме да се доберем до дъното на залата, където имаше спуснати черни плюшени завеси, охранявани от бияч с бръсната глава и змийски очи, татуиран до ушите с надписи на кирилица. Отзад имаше зала, в която гърмеше музика и се носеше тежък мирис на пот, афтършейв, трева и пури „Кохиба“: тоалети на „Армани“, анцузи, платинени часовници „Ролекс“ с диаманти. Никога не бях виждал толкова много мъже, носещи толкова много злато по себе си — златни пръстени, златни синджири, златни предни зъби. Всичко наоколо приличаше на някакъв чужд, объркан, ярко блестящ сън; а аз се намирах в онзи неприятен стадий на пиянството, в който не можеш да фокусираш погледа си върху нищо, само кимах, клатушках се и оставях Борис да ме влачи из тълпата. По някое време, късно през нощта, Мириам се появи отново, като сянка; след като ме поздрави с целувка по бузата — призрачно-меланхоличен церемониален жест, сякаш застинал във времето — тя и Борис изчезнаха, оставяйки ме на една претъпкана маса заедно с куп мъртвопияни, пушещи като комини руснаци, които явно до един знаеха кой съм („Фьодор!“), тупаха ме по гърба, наливаха ми водка, предлагаха ми храна, цигари „Марлборо“, и ми крещяха добросърдечно нещо на руски, явно без да очакват отговор…
Почувствах нечия ръка на рамото си. Някой смъкна очилата ми.
— Здравей…? — казах недоумяващо на непознатата жена, която внезапно се озова седнала на коленете ми.
Жана. Здравей, Жана. Какво правиш? Нищо особено, а ти? Истинска порнозвезда, с тен, придобит в солариум, усъвършенствани с помощта на пластичната хирургия гърди, които заплашваха да прелеят вън от деколтето й. Способността да предсказваме бъдещето се предава по наследство в рода ми: да ти погледам ли на ръка? Да, разбира се: английският й беше доста добър, макар да ми беше трудно да разбирам какво казва заради ужасния шум в клуба.
— Виждам, че по природа си философ — тя плъзна по дланта ми нокът, розов като тоалетите на Барби. — Много, много интелигентен. Много възходи и падения — правил си по малко от всичко в живота си. Но си самотен. Мечтаеш да бъдеш заедно с едно момиче, до края на дните си, нали така?
После Борис се появи отново, сам. Придърпа един стол и седна. Проведе кратък, весел разговор с новата ми позната, който приключи с това, че тя ми сложи обратно очилата и си тръгна, но не преди да измъкне от Борис една цигара и да го целуне по бузата.
— Познаваш ли я? — попитах Борис.
— Не съм я виждал през живота си — отвърна той и сам запали цигара. — Ако искаш, можем да тръгваме. Гюри чака отвън.
viii.
Междувременно бе станало много късно. В сравнение със суматохата в клуба на задната седалка на колата беше спокойно (светлините на арматурното табло създаваха уютна атмосфера, от радиото се носеше тиха музика) и ние се возихме с часове нагоре-надолу с Попчик, дълбоко заспал в скута на Борис, смяхме се и разговаряхме — Гюри се включваше, разказвайки с пресипнал глас история за детството си в Бруклин, за „тухлите“, както наричаше той обитаваните от бедняци жилищни сгради, докато ние с Борис пиехме топла водка от бутилката и смъркахме по малко кокаин от пликчето, което той измъкна от джоба на палтото си — Борис от време на време го подаваше и напред, на Гюри. Въпреки че климатикът работеше, в колата беше ужасно горещо; лицето на Борис беше потно, а ушите му — огненочервени.