— Знаеш ли — казваше той — вече беше смъкнал сакото си; свали бутонелите от маншетите на ризата си, пъхна ги в джоба си и запретна ръкави, — баща ти ме научи как да се обличам. Благодарен съм му за това.
— Да, баща ми научи и двама ни на много неща.
— Така е — каза той искрено — кимна рязко, без следа от ирония и избърса нос с ръба на дланта си. — Той винаги изглеждаше като джентълмен. Ето — толкова много от момчетата в клуба — с кожени палта, плюшени анцузи, все едно че току-що са излезли от офиса на имиграционните служби. Много по-добре е да се обличаш ненатрапчиво, като баща ти, хубаво сако, хубав часовник, но „классный“ — така де, не прекалено лъскав — да се опиташ да се впишеш в картината.
— Така е — тъй като работата ми изискваше да забелязвам такива неща, аз вече бях забелязал часовника на Борис — швейцарски, цена на дребно около петдесет хиляди, часовник на европейски плейбой — прекалено крещящ за моя вкус, но извънредно семпъл в сравнение с обсипаните със скъпоценни камъни буци от злато и платина, които видях в клуба. Бях забелязал и че от вътрешната страна на ръката му, между китката и свивката на лакътя, има татуирана в синьо звезда на Давид.
— Какво е това? — попитах.
Той протегна към мен китката си, за да виждам по-добре.
— IWC. Добрият часовник е като пари в банката. Винаги можеш да го заложиш или продадеш в случай на спешна необходимост. Това е бяло злато, но прилича на неръждаема стомана. По-добре е да имаш часовник, който изглежда не толкова скъп, колкото е всъщност.
— Не, имах предвид татуировката.
— Ааа… — той вдигна ръкава си нагоре и погледна със съжаление ръката си — но аз вече не гледах татуировката. Осветлението в колата не беше силно, но аз можех безпогрешно да разпозная белези от игла. — Звездата ли имаш предвид? То е дълга история.
— Но… — не бях толкова неблагоразумен, че да разпитвам за следите от убождания. — Нали не си евреин?
— Не! — възкликна възмутено Борис, смъквайки ръкава си. — Разбира се, че не!
— Е, тогава, предполагам, логичният въпрос е защо…
— Защото казах на Бобо Силвър, че съм евреин.
— Какво?
— Защото исках да ме вземе на работа при себе си! Затова излъгах.
— Не думай.
— Така е, излъгах! Той се отбиваше често в къщата на Ксандра — душеше нагоре-надолу по улицата, проверяваше да няма нещо гнило, например да не се окаже, че баща ти всъщност не е загинал — и един ден събрах смелост да го заговоря. Предложих му да работя за него. Нещата излизаха извън контрол — в училище имаше неприятности, някои хора трябваше да заминат да се лекуват, други бяха изключени — разбираш ли, трябваше да прекъсна връзките си с Джими, известно време да се занимавам с нещо друго. И да, фамилното ми име е неподходящо, но в Русия много евреи носят и името Борис, затова си казах — защо не? Откъде би разбрал истината? Реших, че татуировката е добра идея — бях готов да го направя, за да го убедя, нали разбираш. Накарах един тип, който ми дължеше сто долара, да я направи. Съчиних цяла дълга и тъжна история, че майка ми е полска еврейка, семейството й било в концентрационен лагер, хлип, подсмрък… глупак съм бил, да не съобразя, че еврейският религиозен закон не допуска татуировките. Защо се смееш? — попита той в опит да се защити. — Човек като мен можеше само да му бъде от полза! Говоря английски, полски, руски, украински. Образован съм. Така или иначе, на него му беше напълно ясно, че не съм евреин, изсмя ми се в лицето, но все пак ме взе при себе си и това беше много мило от негова страна.
— Как си могъл да работиш за човек, който искаше да убие баща ми?
— Не е искал да убие баща ти! Това нито е честно, нито е вярно. Искал е само да го сплаши! Но да, работих за него, почти цяла година.
— Какво работеше при него?
— Не беше нищо лошо, ако щеш, вярвай! Бях му просто помощник — носех известия, изпълнявах поръчки, тичах насам-натам, такива работи. Разхождах кученцата му! Прибирах дрехите от химическо чистене! Бобо се държа като добър и щедър приятел с мен в тежък момент — почти като баща, мога да кажа това с ръка на сърцето и го казвам искрено. Със сигурност беше повече баща за мен от истинския ми баща. Бобо винаги се е държал почтено с мен. И повече от почтено. Сърдечно. Научих много от него, докато го наблюдавах как работи. Та затова не ми е чак толкова неприятно, че нося тази звезда, която ми напомня за него. А това — той нави ръкава си до бицепса, където се виждаше роза, разкъсана от шипове, и някакъв надпис на кирилица — това е за Катя, любовта на живота ми. Обичах я повече, отколкото съм обичал която и да било друга жена.