— Какво тогава е това в пакета, който съхранявам аз?
— Какво? — попита той, свивайки вежди, а после побутна стола си назад и ме загледа, свел брадичка към гърдите си. — Занасяш ме. Толкова време мина, а ти така и…
Но аз не успях да отговоря. Устните ми се движеха, но не издавах нито звук.
Борис плясна с длан по масата.
— Идиот такъв! Искаш да кажеш, че така и не си отворил пакета? Как си могъл…
Тъй като аз, скрил лице в ръцете си, продължавах да не отговарям, той се пресегна през масата и стисна рамото ми.
— Наистина ли? — попита настоятелно, опитвайки се да срещне погледа ми. — Наистина ли не си го отварял? Така и не си го отворил, за да погледнеш?
В задната стая се разнесе тих женски писък, глуповат и безсмислен, последван от избухването на също толкова безумен мъжки смях. После някакъв блендер заработи на бара, рязко и шумно като механичен трион, и това сякаш продължи неестествено дълго време.
— Не си знаел? — попита Борис, когато шумотевицата най-сетне секна. В задната стая отново избухна смях и се разнесе ръкопляскане. — Как си могъл да не…
Но аз не можех да кажа и дума. Наслоили се на пластове графити по стената, стикери, драсканици, пиянски лица с кръстове вместо очи. В задното помещение се надигаше вой на пресипнали гласове: „давай, давай, давай!“. Толкова много неща се мяркаха със светкавична скорост в съзнанието ми, че едва успявах да си поема дъх.
— През всички тези години? — попита леко смръщен Борис. — И нито веднъж не си…
— О, Господи!
— Добре ли си?
— Аз… — поклатих глава. — Как изобщо разбра, че я имам? Откъде знаеш това? — повторих, когато той не отвърна. — Претърсвал си стаята ми? Вещите ми?
Борис ме изгледа. После зарови и двете си ръце в косата си и каза:
— Ти си от пияниците, които имат бели петна в паметта, Потър, известно ли ти е това?
— Я стига, моля те! — казах, след като помълчах недоверчиво за миг.
— Не, говоря сериозно — каза той меко. — Аз съм алкохолик. Знам, че е така! Бях си алкохолик още от десетгодишен, когато за първи път опитах алкохол. Но ти, Потър… ти си като баща ми. Той се напиваше… и изпадаше в нещо като безсъзнание, но ходеше и вършеше разни неща, които после не помнеше. Блъска колата, пребива ме, сбива се с някакви хора, събужда се със счупен нос или дори в съвсем друг град, легнал на някоя пейка на гарата…
— Аз не върша нищо подобно.
Борис въздъхна.
— Не, но паметта ти спира да действа. Просто така. И аз не твърдя, че си извършил нещо лошо, или си упражнявал насилие, ти не си склонен към насилие за разлика от него, но разбираш ли, например… ето, например онзи път в „Макдоналдс“, когато ти лежеше толкова пиян на някаква седалка в детския кът, че онази жена повика ченгетата да те изхвърлят, а аз те измъкнах бързо оттам и стояхме половин час в „УолМарт“, и се преструвахме, че разглеждаме моливи, а после тръгнахме обратно към автобуса, към автобусната спирка, от тази нощ ти не помнеше нищо, нали? Нищичко? „Макдоналдс“ ли, Борис? Какъв „Макдоналдс“?. Или — продължи той, смръкна обилно кокаин и повиши глас, за да ме накара да замълча, — или например онзи ден, когато се натряска тотално, до козирката, и ме накара да ходя с теб „на разходка“ в пустинята? Добре, съгласих се на разходката. Само че ти беше толкова пиян, че едва можеше да ходиш, а навън беше сто и петдесет градуса по Фаренхайт. И ти се умори да ходиш и легна на пясъка. И ме помоли да те оставя там да умреш. „Остави ме, Борис, остави ме“. Помниш ли това?
— Давай по същество.
— Какво мога да кажа? Ти беше нещастен. През цялото време се напиваше до безсъзнание.
— Както и ти.
— Да, помня. Случваше се да припадна на стълбите, по лице, спомняш ли си? Заспивах на земята, на мили от вкъщи, и когато се събуждах, виждах как краката ми стърчат изпод някакъв храст, и нямах никаква представа как съм се озовал там. Да му се не види, веднъж пратих мейл на Спирсецкая — посред нощ, някакъв налудничав пиянски мейл, в който писах, че е прекрасна жена и че съм влюбен в нея до уши, а така си и беше по онова време. На следващия ден, в училище, страдах от ужасен махмурлук, а тя: „Борис, Борис, трябва да говоря с теб“. Е, за какво? А пък тя — много кротко и внимателно — се опитваше да ми обясни, че нищо няма да стане, без да ме засегне. Мейл ли? Какъв мейл? Нямах абсолютно никакъв спомен! Стоях там с пламнало лице, а тя ми даваше разни копирани страници от някаква нейна книга с поезия и ми обясняваше, че трябва да се влюбвам в момичета на моята възраст! Няма спор — правех много глупости. Повече от теб! Но аз — той си играеше с една цигара — се опитвах да се забавлявам и да се чувствам щастлив. А ти искаше да умреш. Има разлика.