Какво щях да кажа на Хоуби? Попър беше стар и глух и понякога заспиваше на най-невероятни места, откъдето не ни чуваше, когато го викахме, но много скоро щеше да дойде време за вечерята му и аз щях да чуя как Хоуби се качва горе, търси го зад дивана, в спалнята на Пипа и на всички предпочитани от него места.
— Попски? Хайде, момче! Време е за вечеря!
Дали щях да успея да се престоря на неразбиращ? Да започна да претърсвам къщата заедно с него? Да се почесвам озадачено по главата? Мистериозно изчезване? Бермудски триъгълник? Бях се върнал със свито сърце към варианта с фризьора, когато звънчето на входната врата издрънка.
— Бях решил да го задържа.
Попър — с мокра козина, но иначе явно несмутен от преживяното приключение — се попротегна тържествено, когато Борис го постави на пода, и после зашляпа към мен, вдигнал глава, за да мога да го почеша по гушката.
— Изобщо не личеше да му липсваш — каза Борис. — Прекарахме много приятен ден заедно.
— Какво правихте? — попитах след дълго мълчание, защото не можех да се сетя какво друго да кажа.
— Предимно спахме. Гюри ни остави — той потърка потъмнелите си очи и се прозя — и ние двамата си поспахме добре. Нали помниш — как обичаше да се свива на кълбо, като кожена шапка на главата ми? — Попър никога не бе спал, положил муцунка на моята глава — правеше го само с Борис. — После… събудихме се, аз взех душ и го заведох на разходка — не надалече, той не искаше да върви дълго, аз проведох няколко телефонни разговора, изядохме един сандвич с бекон и потеглихме насам. Виж какво, съжалявам! — продължи той импулсивно, защото аз не отговарях, и прокара пръсти през косата си. — Наистина. И ще поправя стореното, при това ще го поправя както трябва, така ще стане.
Мълчанието между нас беше смазващо.
— А поне позабавлява ли се снощи? Аз се забавлявах! Страхотна вечер. Е, разбира се, тази сутрин не бях в прекрасна форма. Моля те, кажи нещо — изтърси той, тъй като аз продължавах да мълча. — Цял ден се чувствам ужасно заради тази история.
Попър прекоси стаята, влачейки лапи, и се насочи към паничката си с вода. Започна спокойно да лочи. Дълго време не се чуваше никакъв шум освен неговото монотонно лочене и мляскане.
— Наистина, Тио — той притисна ръка към сърцето си, — чувствам се ужасно. Чувствата, които изпитвам… срамът… нямам думи да ги опиша — каза той, с по-сериозен тон, а аз продължавах да мълча. — И да, признавам си, някаква част от мен си задава въпроса: „Защо унищожи всичко, Борис, защо отвори голямата си уста?“ Но как бих могъл да лъжа и да се крия? Поне това ще ми признаеш, нали? — каза той, потривайки нервно ръце. — Не съм страхливец. Казах ти какво съм направил. Признах си. Не исках да се тревожиш, след като научиш за тези събития. И ще успея да те обезщетя по някакъв начин, обещавам.
— Защо… — долу Хоуби беше включил прахосмукачката, но аз въпреки всичко заговорих по-тихо, със същия гневен шепот, както когато долу беше Ксандра и не искахме да ни чуе, че се караме — защо…
— Защо какво?
— Защо, по дяволите, я взе?
Борис примигна малко лицемерно.
— Защото еврейски мафиоти идваха в къщата ви, затова!
— Не, това не е причината.
Борис въздъхна.
— Е, отчасти е — съвсем мъничка част от причината. Нима картината можеше да бъде в безопасност у вас? Не! Не беше на сигурно място и в училище. Взех един стар учебник, опаковах я във вестници, усуках го в повече лепенки, за да изглежда пакетът по-обемен…
— Попитах защо я взе.
— Какво бих могъл да кажа. Аз съм крадец.
Попър продължаваше да лочи шумно. Попитах се раздразнено дали Борис се беше сетил да му налее вода през този толкова приятен ден, който бяха прекарали заедно.
— Освен това — той сви леко рамене — исках да я имам. Да. Кой не би искал?
— Защо я искаше? Заради парите? — допълних, защото той не каза нищо.