— Точно така.
— Вие с Анди бяхте в един клас с него, нали?
— Да.
— Не беше ли той едно от онези, ужасните момчета?
— Ами… — еуфорията ме правеше великодушен. — Всъщност не. Форест, който беше глуповат и загряваше бавно („Сър, може ли дърветата да бъдат считани за растения?“), нямаше достатъчно ум, за да тероризира по някакъв целенасочен и изобретателен начин мен и Анди. — Но да, права си, беше един от групата, нали се сещаш, Темпъл, Тарп, Кавано и Шефърнън.
— Да. Темпъл. Него помня съвсем ясно. И онова момче, Кейбъл.
— Какво? — попитах, леко учуден.
— Виж, той със сигурност тръгна по лош път — продължи госпожа Барбър, без да вдига очи от каталога. — Живее на кредит… не може да се задържи никъде на работа, а чувам, че имал и проблеми със закона. Издавал чекове без покрития, доколкото знам, майка му е положила огромни усилия, за да убеди пострадалите да не повдигат обвинение срещу него. А пък Уин Темпъл — каза тя, вдигайки очи, преди да успея да обясня, че всъщност Кейбъл не е бил част от онази агресивна хлапашка банда, — той беше онзи, който бе блъскал главата на Анди в стената в помещението с душовете.
— Да, той беше.
Онова, което помнех от случая с банята, не бе толкова как Анди получи мозъчно сътресение от ударите в покритата с плочки стена, колкото как Шефърнън и Кавано ме притиснаха на пода и се опитаха да натикат един стик дезодорант в задника ми.
Госпожа Барбър — елегантно увита в наметката, с шал на коленете, като че ли се готвеше за пътуване с шейна към някое коледно парти — продължаваше да прехвърля страниците.
— Знаеш ли какво каза онова момче, Темпъл?
— Моля?
— Малкият Темпъл — тя не откъсваше поглед от страниците; говореше жизнерадостно, като с някой случаен познат на коктейл. — Какво беше оправданието му. Когато го попитаха защо е удрял Анди, докато той изпаднал в безсъзнание.
— Не знам.
— Каза „защото това хлапе ми ходи по нервите“. Казват, че сега бил адвокат, и се надявам искрено да успява да си овладява по-добре нервите в съдебната зала.
— Уин съвсем не беше най-лошият от всички — казах аз, след като помълчах апатично. — Имаше и много, много по-лоши. Виж, Кавано и Шефърнън…
— А майка му дори не слушаше. Пишеше нещо на мобилния си телефон. Някакво страшно важно обсъждане с клиент.
Хвърлих поглед към маншета на ризата си. Бях се погрижил да я сменя след работа — ако имаше нещо, на което ме бяха научили годините, преживени под въздействието на дрогата (да не говорим пък за годините, през които продавах фалшифицирани антики), то бе, че колосаните ризи и костюмите, току-що излезли от химическото чистене, успяват изключително добре да прикрият многобройни прегрешения — но днес, замаян и небрежен под въздействието на морфиновите таблетки, докато се въртях из спалнята си, обличайки се, и тананиках една песен на Елиът Смит… слънчеви лъчи… ме държат буден от дни… и (сега забелязах) не бях закопчал добре единия си маншет. Нещо повече, копчетата във формата на възел, които бях избрал, дори не бяха чифт — едното тъмнолилаво, другото синьо.
— Можехме да ги съдим — продължи разсеяно госпожа Барбър. — Не знам защо не го направихме. Чанс каза, че се опасявал да не би от това положението на Анди в училището да стане още по-тежко.
— Е… — нямаше как да оправя незабележимо маншета си, щеше да се наложи да изчакам, докато се качим в таксито. — Онова в банята се случи всъщност по вина на Шефърнън.
— Да, така казаха и Анди, и малкият Темпъл, но по отношение на мозъчното сътресение нямаше спор, че…
— Шефърнън беше подъл тип. Той блъсна Анди така, че да се удари в Темпъл… когато те се сбиха, Шефърнън беше в другия край на стаята и се превиваше от смях с останалите момчета.
— Е, това не знам, но Дейвид — Дейвид беше малкото име на Шефърнън — съвсем не приличаше на останалите, беше съвършено възпитан, толкова мил, идвал е често тук, и винаги толкова се стараеше да взема и Анди със себе си. Нали знаеш как се държаха повечето деца, на рождени дни и…
— Да, но Шефърнън открай време имаше зъб на Анди. Защото майка му постоянно го занимаваше с него. Караше го да кани Анди, караше го да идва у вас.
Госпожа Барбър въздъхна и остави чашата си. Чаят беше жасминов; долавях мириса от мястото си.
— Е, Бог ми е свидетел, ти познаваше Анди по-добре, отколкото го познавах аз — каза тя неочаквано, придърпвайки бродираната яка на наметката около шията си. — Никога не можех да го видя такъв, какъвто беше наистина, а в много отношения той беше мой любимец. Ще ми се да не се бях опитвала да го превърна в нещо по-различно от това, което беше. Разбира се, ти беше много склонен да го приемеш такъв, какъвто е, повече от мен, от баща му, или, Бог ми е свидетел, брат му. Виж — продължи тя с почти същия тон, след доста смразяващото мълчание, последвало предишните й думи. Все още прелистваше каталога. — Ето го свети Петър. Не иска да допусне малките деца до Христа.