— Въпреки че — казах смутено и станах, — времето напредва, един коктейл би ми дошъл добре…
И точно в този момент телефонът в джоба ми, който бе мълчал цял ден, зазвъня силно: беше постъпило ново съобщение. Несръчно — бях толкова изтощен, че не можех да преценя къде ми е джобът — аз започнах да се ровя, за да го измъкна.
Разбира се, съобщението беше от Китси, претъпкано с емотикони. 
Здравей, Попси, 
закъсняв цялчас! 
Дано съм те хванала! Форест и Силия ще забавят вечерята, ще се видим у тях 9 pm, обичам те много най! Китс 
xiv.
Пет-шест дни по-късно аз все още не се бях възстановил напълно от прекараната с Борис нощ — донякъде защото бях зает с клиенти, предстоящи търгове, огледи на вещи от разпродажби, а отчасти и защото почти всяка вечер имах кошмарни ангажименти заедно с Китси: празнични партита, официални вечери, „Пелеас и Мелизанда“ в „Метрополитън“, ставах в шест всяка сутрин и си лягах след полунощ, една вечер се прибрахме чак в два сутринта, почти не можех да отделя време за себе си и (което беше по-лошо) почти не оставаше време, в което да останем двамата насаме, което поначало би ме влудило, но при тези обстоятелства, затрупан от задължения и мобилизиран, за да преодолея умората, почти нямах време да мисля.
Цяла седмица бях чакал вторника, когато Китси излизаше вечерта с приятелки — не защото не исках да се видя с нея, а защото и Хоуби щеше да вечеря някъде навън и аз очаквах с нетърпение да остана сам, да хапна за вечеря нещо от хладилника и да си легна рано. Но в седем вечерта, когато затварях магазина, все още имаше работа за приключване. По някакво чудо се беше появил един специалист по вътрешно обзавеждане, за да заяви интерес към скъпите, демодирани и непродаваеми калаени съдове, които събираха прах на един шкаф още от времето на Уелти. Не разбирах много от калаени съдове, затова търсех необходимата ми статия в един стар брой на „Антикс“, когато Борис дотича откъм бордюра и почука на стъклената врата, пет минути след като вече я бях заключил. Плющеше дъжд; в леещия се на пристъпи порой той беше само един неясен силует в палто, но ритъмът на почукването ми беше познат от едно време, когато заобикаляше през вътрешния двор в дома на баща ми и почукваше рязко, за да му отворя.
Влезе приведен и се отръска така силно, че наоколо се разхвърчаха пръски вода.
— Искаш ли да дойдеш с мен нагоре — попита той без предисловия.
— Зает съм.
— Така ли? — попита той и тонът му, едновременно приятелски и раздразнен, така явно издаваше детинската му обида, че аз се извърнах от етажерката с книгите. — И няма да ме попиташ защо? Струва ми се, че ще поискаш да дойдеш.
— Къде „нагоре“?
— Трябва да разговарям с едни хора.
— Искаш да кажеш, за…
— Да — заяви той весело, подсмръкна и си избърса носа. — Именно. Не е необходимо да идваш, мислех да взема със себе си едно мое момче, Толя, но по няколко причини си казах, че би било добре, ако искаш, да присъстваш и ти… Попчик, да, да! — каза той и се наведе, за да вдигне кучето, което бе докретало да го поздрави. — И аз се радвам да те видя! Той обича бекон — обърна се Борис към мен, докато чешеше Попър зад ушите и търкаше нос отзад във врата му. — Случвало ли ти се е да му сготвиш бекон? Обича и хляба, когато го натопиш в мазнината.
— С кого ще разговаряш? Какви са тези хора?
Борис отметна мократа коса от лицето си.
— Един мой познат. Казва се Хорст. Стар приятел на Мириам. И него ужилиха в онази история — честно казано, не мисля, че той може да ни помогне, но Мириам намекна, че не би ми навредило, ако поговоря отново с него. И ми се струва, че може би в това отношение тя има право.
xv.
Докато пътувахме на север, на задната седалка на лимузината, дъждът плющеше толкова силно, че Гюри трябваше да крещи, за да го чуваме („Ама че кучешко време!“). Борис ми обясняваше тихо кой е Хорст.
— Много, много тъжна история. Той е немец. Интересен тип, много интелигентен и чувствителен. Пък и от видно семейство… навремето ми е обяснявал, но вече съм забравил. Баща му бил наполовина американец и му оставил куп пари, но когато майка му се омъжила повторно… — тук той спомена прочута по цял свят стара фамилия, име с тъмно нацистко ехо, — става дума за милиони. Искам да кажа, не можеш да си представиш колко пари имат тези хора. Търкалят се в пари. Пари изтичат от задниците им.
— Е, да, тъжна история, дума да няма.
— Ами… Хорст е наркоман, много тежко зависим. Познаваш ме — той сви философски рамене, — аз не съдя и не обвинявам. Нека хората правят каквото си искат, какво ме е грижа! Но Хорст — случаят наистина е много тъжен. Влюби се в момиче, което беше наркоманка, и тя го научи. Измъкна му всичко, а когато парите му свършиха, го напусна. Семейството на Хорст… те отдавна са се отказали от него. И той продължава да страда за това ужасно, скапано момиче. Казвам момиче, а тя трябва да наближава четиридесетте. Казва се Улрика. Всеки път, когато Хорст направи малко пари — и тя се връща за малко при него. После го напуска отново.