— Какво общо има той с тази история?
— Съдружникът на Хорст, Саша, уреди онази сделка. Срещам се с онзи тип — изглежда ми окей — откъде можех да знам? Хорст ми каза, че никога не е работил лично с човека на Саша, но аз бързах и не проучих нещата, както трябва и… — той вдигна ръце нагоре — бум! Мириам беше права — тя винаги е права — трябваше да се вслушам в думите й.
Вода се стичаше по прозорците, тежка като живак, запечатваше ни във вътрешността на колата, около нас примигваха и се разтапяха светлини сред шума на плющящата вода, напомнящ ми как навремето двамата с Борис седяхме на задната седалка на „Лексус“-а, когато баща ми го закарваше в автомивката.
— Хорст обикновено е взискателен по отношение на хората, с които има делови отношения, затова си казах, че всичко ще е наред. Но… той е много въздържан в обясненията си, разбираш ли? „Необичайни хора“, така каза той. „Неконвенционални“. Е, какво се предполага да означава това? После, когато отидох там… онези хора са луди. Имам предвид луди като лудите, които стрелят с пистолети, ако зашумоли листо. А в подобни ситуации — всичко трябва да мине тихо и спокойно! Беше като… знам ли, прекалено много телевизия ли са гледали, нещо такова? Виждаш ли, когато става дума за това как да се действа… обикновено, в такива ситуации всички са много, много учтиви, всичко се развива тихо и кротко! Мириам каза — и беше права — забравете пистолетите! Що за луда работа е това, защо тези хора гледат кокошки в Маями? Искам да кажа, това е квартал с къщи, в които има джакузи и тенис-кортове, нали разбираш — кой гледа кокошки на такива места? Нали никой не би искал съседите да се оплачат заради шума, който вдигат пилците в двора? Но по онова време — той сви рамене — вече бях там. Бях вътре. Казвах си, че не бива да се тревожа прекалено много, но се оказа, че съм бил прав.
— Какво се случи?
— Не знам точно. Получих половината стока, съгласно уговорката — остатъкът трябваше да пристигне до седмица. В това няма нищо необичайно. Но тогава тях ги арестуваха, и аз не получих нито другата половина от стоката, нито пък ми върнаха картината. Хорст… е, Хорст също изгуби от тази сделка. Така или иначе, надявам се, че сега ще има повече сведения, отколкото имаше последния път, когато разговарях с него.
xvi.
Гюри ни остави някъде между шейсета и шейсет и девета улица, съвсем недалеч от дома на Барбърови.
— Това ли е мястото? — попитах аз, отръсквайки дъжда от чадъра на Хоуби. Бяхме излезли от колата и стояхме пред внушителна къща с фасада от варовикови плочи — черни железни врати, масивни чукчета с формата на лъвски глави.
— Да, това е къщата на баща му — другите му роднини се опитват да го изхвърлят оттук по законен път, но… желая им късмет, ха!
Зажужа автоматът, вратата се отвори, ние се качихме на асансьор, чиято клетка се движеше в междустълбищното пространство. Долових мирис на тамян, трева и врящ сос за спагети. Висока и слаба руса жена — с късо подстригана коса, спокойни малки очи и лице, подобно на камилска муцуна — отвори вратата. Беше облечена като едновремешен уличен хлапак или разносвач на вестници: пепитени панталони, високи обувки, мръсна блуза от полар, тиранти. На самия връх на носа й висяха очила с телени рамки, досущ като на Бенджамин Франклин.
Без да каже дума, след като ни отвори вратата, тя си тръгна, оставяйки ни в един мрачен, мръсен салон с размери на бална зала, напомнящ на занемарен декор от филм с Фред Астер за висшето общество: висок таван; ронеща се гипсова украса; роял; помътнял кристален полилей, половината от висулките му бяха счупени или липсваха; широко холивудско стълбище, обсипано с угарки от цигари. На фона се носеха монотонни суфистки песнопения: Allāhu Allāhu Allāhu Haqq. Allāhu Allāhu Allāhu Haqq. Някой бе нарисувал на стената с въглен поредица голи тела в естествен размер, които сякаш се изкачваха по стълбите — като последователни филмови кадри; мебели почти нямаше, ако изключим един опърпан разтегателен фотьойл и няколко стола и маси, които изглеждаха като събирани от улицата. По стените имаше празни рамки от картини; един череп на овен. На телевизионния екран трепкаха и ломотеха като в епилептичен пристъп образите от анимационен филм, въртяха се като криле на вятърна мелница различни геометрични форми и букви, сменяни от образи на състезателни коли. Като изключим телевизора и вратата, през която бе изчезнала русата жена, единственият източник на светлина беше една лампа, хвърляща ясно очертан светъл кръг върху недогорели свещи, кабели за компютър, празни шишета от бира, газови бутилки, маслени пастели в кутиите си и търкалящи се вън от тях, множество пълни каталози на творчеството на различни художници, книги на немски и английски, сред които забелязах „Отчаяние“ на Набоков и „Битие и време“ на Хайдегер с откъсната корица, скицници, книги по история на изкуството, пепелници и обгоряло алуминиево фолио, както и доста мръсна на вид възглавница, върху която дремеше сива раирана котка. Над вратата, като трофей в някоя ловна хижа в Шварцвалд, разклонени еленови рога хвърляха разкривени сенки, които се разпростираха по тавана, създавайки зловеща, нордическа, приказна атмосфера.