— Красива работа.
— Да. Красива като образец на жанра. — Отблизо той издаваше тежката миризма на немито тяло, смесена със силния, прашен лъх на магазин с вносни стоки, като вътрешността на китайска кутия. — Малко прекалено прозаична за съвременния вкус. Маниерът на епохата. Прекалено инсценирано. Все пак, този Берхем е много добър.
— Пълно е с фалшиви работи на Берхем — отбелязах с безразличен тон.
— Да… — светлината, която падаше от вдигнатата лампа върху пейзажа, беше синкава, зловеща… — но тази е много красива… Италия, 1655 година… Тоналностите на охрата са прекрасни, нали? Клаес, струва ми се, не е чак толкова добър, много ранна работа, но произходът и на двете е безупречен. Хубаво би било да си останат заедно… те никога не са били разделяни, тези двете. Баща и син. Предавани са заедно през поколения в един холандски род, озовали се в Австрия след войната. Питер Клаес… — Хорст вдигна по-високо лампата. — Честно казано, Клаес е бил толкова нестабилен. Прекрасна техника, прекрасна повърхност, но нещо не е съвсем наред при тази, не си ли съгласен? Композицията е неуверена. Някак разхвърляна. Освен това — той сочеше с палец много лъскавото платно: прекомерно лакиране.
— Съгласен съм. И това тук… — проследих във въздуха грозния дъговиден белег, където прекалено старателното почистване беше изтрило боята чак до имприматурата.
— Да — в отговор той насочи към мен сънливо-дружелюбния си поглед. — Съвсем вярно. Ацетон. Който е извършил това, би трябвало да бъде застрелян. И все пак една такава несъвършена картина като тази, в недобро състояние — дори ако е от неизвестен автор — струва повече от някой шедьовър, ето къде се крие иронията, струва повече поне за мен. Особено пейзажите. Много, много лесни за продаване. Авторитетите не им обръщат особено внимание… трудно е да бъдат разпознати по описание… и въпреки всичко могат да донесат може би към двеста хиляди всяка. Виж, Фабрициус… — той направи дълга пауза, видимо съвсем невъзмутим, — тук става дума за съвсем различен калибър. Най-забележителната работа, минавала някога през ръцете ми, мога да твърдя това без колебание.
— Да, и именно затова искаме толкова много да си я върнем — изръмжа Борис от сенките.
— Съвършено изключителна — продължаваше Хорст спокойно. — Един натюрморт като този — той посочи картината на Клаес, махвайки лениво с ръка (черно под ноктите, белези и мрежа от преплитащи се вени по опакото на ръката) — толкова упорито вкопчване в детайлите. Голямо техническо умение, но прекалено рафинирана работа. Маниакална точност. Има нещо мъртво в тях. Ненапразно ги наричат натюрморти, нали? Докато Фабрициус… — той отстъпи отпуснато назад, — познавам теорията, свързана с „Щиглецът“, изучил съм я, хората окачествяват изпълнението като също толкова крайно реалистично, и наистина, тя може да изглежда така отдалече. Но мен не ме интересува онова, което казват специалистите по история на изкуството. Истина е, някои части са изработени с присъщия на този стил краен реализъм… стената, пръчката, на която е кацнала птичката, проблясъка на светлина по метала, и после… перушината на гърдите й, съвсем като жива. Пух и перца. Меко, меко. Клаес би довел това съвършенство и точността докрай, унищожавайки ефекта — художник като Ван Хоогстратен би стигнал дори още по-далеч, довършвайки го до последния пирон на ковчега. Но Фабрициус… той прави каламбур с жанра… майсторска реплика на цялата идея за съвършен реализъм… защото, ако погледнем други части от работата му — главата? крилото? — съвсем не като живи, съвсем не буквално възпроизведени, той съвсем съзнателно създава разграничения в картината, за да ни покаже как я е рисувал. Петна и мазки, самостоятелни форми, особено около гушката, отделно цветно петно, много абстрактно. Именно това го прави гений по-скоро на нашето, отколкото на неговото време. В тази картина има двойственост. Виждаш петната, виждаш боята като боя, и същевременно виждаш живата птица.
— Е, да — изръмжа Борис в тъмното, извън обсега на светлината, щраквайки със запалката си, — ако нямаше боя, нямаше да има и какво да се гледа.
— Именно — Хорст се извърна, падналата върху лицето му сянка го преряза надве. — Тази работа на Фабрициус е шега. В сърцевината й е заложена шега. Именно това правят всички големи майстори. Рембранд. Веласкес. Тициан в късните си произведения. Шегуват се. Забавляват се. Изграждат зрителната измама, трика — но пристъпиш ли само малко напред, те се разпадат на отделни мазки. Абстрактни, неземни ефекти. Изцяло различна, далеч по-дълбока красота. Онова, което виждаш, е рисуваният обект, и все пак не е съвсем той. Бих казал, че тази мъничка картина поставя Фабрициус редом с най-великите художници, живели някога. С „Щиглецът“ той осъществява своето чудо в пространство, по-присъщо за работата на бижутер. Макар че, признавам, бях изненадан — той се обърна да ме погледне, — когато взех картината в ръце за първи път. Тежи, нали?