— Чао, Борис! Съжалявам, че стана така! Ще поговорим скоро! Вдигай — допълни Хорст, а ирландецът се приближи и подхвана момчето под мишниците; двамата заедно го повлякоха, краката му се влачеха по пода и — сред суматохата, настанала около вратата, където двамата тийнейджъри отстъпиха уплашено назад — го помъкнаха към отворената врата на осветеното помещение, в което брюнетката на Борис пълнеше спринцовка с някаква течност от мъничко стъклено шишенце.
xvii.
Докато слизахме надолу, в клетката на старомодния асансьор изведнъж ни обгърна мълчание: чуваха се само стърженето на зъбчатите колела и скърцането на макарите.
Навън времето се беше прояснило.
— Хайде — каза Борис, поглеждайки нервно нагоре по улицата — беше извадил телефона си от джоба на палтото — хайде да пресечем, давай…
— Какво — попитах — ако побързахме, щяхме да хванем светофара — на 911 ли се обаждаш?
— Не, не — отвърна някак объркано Борис, избърса носа си и се озърна — не искам да стоим тук и да чакаме колата, обаждам се да ни вземе от другата страна на парка. Ще го прекосим пеш. Понякога тези хлапета действително прекаляват с ударните дози — каза той, когато забеляза, че поглеждам тревожно обратно към голямата къща. — Не се притеснявай, ще се оправи.
— Не ми изглеждаше така.
— Не, но нали дишаше, а Хорст има „Наркан“. С него ще го извади моментално от това състояние. Като по магия, виждал ли си как става? Хвърля те моментално в абстиненция. Чувстваш се отвратително, но пък оживяваш.
— Би трябвало да го отведат в някое спешно отделение.
— Защо? — осведоми се трезвомислещо Борис. — Какво ще му направят в спешното отделение? Ще му бият „Наркан“, ето какво. Хорст ще му го бие по-бързо, отколкото ще успеят те. И да, така е — той ще дойде на себе си, повръщайки, и ще има чувството, че някой е забил нож в главата му, но по-добре там, отколкото в линейката — БУМ, разкъсват му ризата, захлупват го с кислородна маска, бият му шамари, за да се свести, намесва се полиция, всички се държат строго и осъдително — повярвай ми, това с „Наркан“ е много, много жестоко изживяване, достатъчно зле се чувстваш, когато дойдеш на себе си, дори без да си в болница, без ярките светлини и крайно неодобрителното и враждебно поведение на всички наоколо, отнасят се с теб като с боклук, „наркоман“, „свръхдоза“, всички те гледат лошо, а може и да не те пуснат да си вървиш у дома, когато пожелаеш, може да те набутат в психиатрията, появяват се хора от социалните служби, за да ти изнесат великата лекция под надслов „Има толкова неща, за които си струва да се живее“, а може би, отгоре на всичко, ще последва и любезната визита на ченгетата… чакай — прекъсна се той, допълни — момент, моля — и заговори по телефона на украински.
Мрак. Под мъгливите, светли ореоли на уличните лампи — паркови пейки, лъскави от дъжда, кап, кап, кап, подгизнали, черни дървета. Жвакащи алеи, застлани с дебел слой листа, тук-там по някой самотен чиновник, забързан към дома. Борис — свел глава, с ръце в джобовете, вперил поглед в земята — беше приключил разговора и си мърмореше нещо под нос.
— Извинявай, не те чух — казах, хвърляйки кос поглед към него.
Борис сви устни, тръсна глава.
— Улрика — каза той мрачно. — Тази кучка! Тя отвори вратата.
Избърсах челото си. Тресеше ме, гадеше ми се, по тялото ми беше избила студена пот.
— Откъде познаваш тези хора?
Борис сви рамене.
— Хорст ли? — каза той, ритайки листата, които се разхвърчаха сред дъжд от водни пръски. — Познаваме се от години. С Мириам се запознах покрай него — благодарен съм му, че ни запозна.
— И…?
— Какво?
— А това там на пода преди малко?
— Онзи, който падна ли? — Борис направи познатата си гримаса, която означаваше „кой знае?“ — Ще се погрижат за него, не се безпокой. Такива неща се случват. Те винаги се оправят. Наистина — той смени тона, заговори по-сериозно. — Защото… слушай, слушай — той ме смушка с лакът отстрани. — Тези хлапета често се навъртат около Хорст — и често се сменят, подменя ги до един — на такава възраст, гимназисти, студенти, повечето са богати, състоянията им се управляват от тръстове и попечителите може би биха склонили да откупят някой предмет на изкуството, някоя картина, която хлапетата може би са отмъкнали от семейството си? Те знаят, че могат да отидат при него. Тъй като — той отново отметна глава и отхвърли кичурите коса от очите си — самият Хорст, когато е бил малък, разбираш ли… било е отдавна, през осемдесетте години, посещавал година-две едно от онези скъпи училища за момчета, където те карат да ходиш с униформа. Някакво училище тук наблизо. Показа ми го веднъж, когато минавахме оттам с такси. Така или иначе — той подсмръкна — онова момче на пода не е някой бедняк, прибран от улицата. И те няма да допуснат да му се случи нещо. Да се надяваме, че това ще му послужи за урок. С много от тях става така. Никога през живота си няма да се почувства толкова зле, както след тази инжекция с „Наркан“. Освен това Канди е медицинска сестра и тя ще се грижи за него, когато той се свести. Канди, нали се сещаш, брюнетката — той отново ме смушка в ребрата, защото не отговарях. — Видя ли я? — той се изкиска. — Видя ли… — той спусна ръка и плъзна пръст над коляното си, за да очертае горния край на високите й ботуши. — Страхотна е. Боже, ако можех да я отмъкна от онзи тип Нийл, ирландеца, щях да го направя. Веднъж ходихме само двамата до Кони Айлънд — никога не съм си изкарвал по-добре. Тя обича да плете пуловери, представяш ли си? — каза той и ме погледна лукаво с крайчеца на окото си. — Такава жена — можеш ли да предположиш, че ще й е приятно да плете? А е така! Предложи да изплете пуловер и на мен! И говореше сериозно! „Борис, бих ти изплела пуловер, стига да поискаш. Само ми кажи какъв цвят предпочиташ и ще го изплета!“