Нощта вече беше ясна, крехката, студена луна надничаше през буреносни облаци, и аз тръгнах отново на изток, спирайки от време на време, за да се опитам да взема такси. Нямах обичая да се отбивам при Китси, без да се обадя преди това, най-вече защото не харесвах съквартирантките й, а и те не ме харесваха. И все пак, въпреки Франси и Ем и обичайната суха размяна на любезности между нас в кухнята, апартаментът на Китси беше едно от малкото места в Ню Йорк, където се чувствах наистина в безопасност. Никой не знаеше как да ме намери, когато бях при Китси. Там винаги имах усещането за нещо временно; тя нямаше много дрехи в апартамента, държеше ги предимно в един куфар и на една стойка за дрехи, поставена край долната част на леглото й; и по някаква незнайна причина аз харесвах празнотата, анонимността на това жилище, весело, но оскъдно обзаведено с килими с абстрактни мотиви и модерни мебели от не прекалено скъп дизайнерски магазин. Леглото й беше удобно, лампата за четене беше добра, имаше плазмен телевизор с голям екран, така че ние можехме да лежим в леглото и да гледаме филми, ако искахме; а хладилникът с иноксово покритие беше винаги добре зареден с „храна за момичета“ — хумус и маслини, кейкове и шампанско, купища глупави вегетариански салати от разни ресторанти и половин дузина видове сладолед.
Започнах да ровя в джоба си за ключа, после отключих, потънал в мислите си (чудех се какво ли ще намеря за ядене, дали няма да се наложи да поръчвам нещо? тя щеше да е вечеряла, нямаше смисъл да я чакам) и едва не блъснах носа си във вратата, когато тя само се открехна, възпирана от веригата.
Затворих вратата и останах така за миг, удивен; отворих я отново, така че веригата издрънча: червен диван, гравюри с архитектурни скици на стари сгради в рамки и свещ, горяща на масата.
— Ало? — подвикнах, после повторих: — Ало? — по-високо, и тогава чух някакво движение вътре.
Бях блъскал по вратата достатъчно силно, за да събудя съседите, когато Емили, след време, което ми се беше сторило много дълго, дойде до вратата и надникна през пролуката към мен. Носеше раздърпан домашен пуловер и един от онези шарени клинове, от които задникът й изглеждаше още по-голям.
— Китси не е тук — заяви тя, без да сваля веригата.
— Чудесно, знам — казах ядосано. — Няма проблем.
— Не знам кога ще се върне — Емили, която помнех като бузесто деветгодишно хлапе, хлопващо вратата под носа ми в апартамента на Барбърови, никога не бе крила убеждението си, че не съм достоен за Китси.
— Е, ще ме пуснеш ли да вляза, моля? — попитах раздразнено. — Искам да я почакам.
— Съжалявам, моментът е неподходящ — Ем продължаваше да носи косата си къса, с бретон, също както когато беше дете, и упорито стиснатата й челюст — също като във втори клас — ми напомни за Анди, за това колко я мразеше той, „слузестата Еми“, „Емилизаторът“.
— Това е смешно. Хайде, отвори ми — сопнах се гневно, но тя продължаваше да стои с безразлично изражение в пролуката, избягвайки моя поглед — гледаше някъде малко встрани от лицето ми.
— Виж какво, Ем, аз просто искам да отида в стаята й и да полегна.
— Мисля, че ще е по-добре да дойдеш пак по-късно. Съжалявам — каза тя, докато аз мълчах, неспособен да повярвам.
— Разбери, все ми е едно какво правиш… — Франси, другата съквартирантка, поне се преструваше, че е склонна да общува с мен — не искам да те безпокоя, просто искам…
— Съжалявам. Най-добре ще е да си вървиш. Защото, виж какво, аз живея тук… — тя повиши тон, заглушавайки думите ми…
— Боже мили! Не е възможно да говориш сериозно!
— … аз живея тук — тя примигваше притеснено, — това е моето жилище и ти не можеш да нахлуваш тук по всяко време, когато ти е удобно.
— Я стига!
— И… и… — тя също се чувстваше неловко, — виж какво, не мога да направя нищо за теб, моментът е наистина неподходящ, мисля, че наистина трябва да си тръгнеш. Съгласен ли си? Съжалявам — тя вече затваряше вратата. — Ще се видим на купона.
— Какво?
— Годежното ви празненство — каза Емили, открехвайки съвсем леко вратата и поглеждайки към мен, така че видях едно тревожно синьо око за миг, преди тя отново да затвори.
xix.
Няколко мига останах в коридора, сред рязко възцарилата се тишина, взирайки се в шпионката, и ми се струваше, че в тишината мога да чуя как Ем, от другата страна на вратата, диша тежко, също като мен.
„Е, дотук беше, задраскана си от списъка на шаферките“, мислех си, когато се обърнах и затрополих надолу по стълбите, вдигайки демонстративно шум, чувствайки се по някаква странна причина едновременно ядосан и странно ободрен от случилото се, което категорично потвърждаваше правотата на всяка неприятна мисъл за Ем, която някога бе минавала през ума ми. Китси се беше извинявала неведнъж за рязкостта на Ем, но от това, както би казал Хоуби, „пословичната чаша на търпението преля“. Защо не беше отишла на кино с другите? Дали не беше с мъж? Ем, макар и с дебели глезени и не много привлекателна, имаше приятел, някакъв смотаняк на име Бил, който работеше в „Ситибанк“.