xx.
Останах буден през по-голямата част от нощта; а на другия ден, когато отидох да отворя магазина, бях толкова погълнат от мислите си, че седях около половин час, вперил поглед в празното пространство, преди да осъзная, че не съм обърнал табелката, на която пишеше „Затворено“.
Тези пътувания на Китси два пъти седмично до Хамптънс. Непознатите номера, проблясващи на екрана на телефона й, обичая й да затваря бързо. Спомнях си как Китси поглеждаше смръщено телефона, докато вечеряхме, и го изключваше: „О, беше просто Ем. О, беше мама. О, пак обаждания от някаква телемаркет-фирма, добрали са се отнякъде до телефона ми.“ Съобщения, пристигащи посред нощ, писукане като сигнал на сонар, засякъл подводница, Китси, скачаща гола от леглото, за да изключи телефона, белите й крака проблясват в тъмното: „О, беше грешка. О, това е просто Тоди, напил се е някъде.“
И почти също толкова смазващата мисъл за госпожа Барбър. Напълно съзнавах нейната фина намеса в кризисни положения — способността й да овладява задкулисно деликатни ситуации — и макар да не ме беше лъгала директно, доколкото можех да преценя, сведенията, достигали до мен, несъмнено бяха обработвани и подбирани. Спомнях си какви ли не дреболии, като например как преди няколко месеца влязох без предупреждение при госпожа Барбър и я чух да говори тихо, настоятелно на портиера по интеркома, явно в отговор на позвъняване отдолу: „Не, не ме интересува, задръжте го долу, не го пускайте да се качи.“ И как Китси, трийсетина секунди по-късно, изведнъж скочи, след като бе проверила съобщенията на телефона си, и обяви, че ще поразходи малко Тинг-а-Линг и Клеми! Изобщо не се бях усъмнил в нищо, въпреки явното раздразнение, което се бе изписало по лицето на госпожа Барбър, и подчертаната топлота и оживление, с които тя се обърна към мен и посегна да хване ръката ми, след като вратата се хлопна зад Китси.
Тази вечер трябваше да се видим: трябваше да отида с нея на рожден ден у една нейна приятелка, а по-късно да се отбием и на едно парти у друга приятелка. Китси не ми се беше обаждала, но бе изпратила едно неуверено съобщение. „Тио, какво става? На работа съм. Обади се.“ Все още се взирах в него неразбиращо, питайки се дали трябва да отговоря или не — какво бих могъл да й пиша? — когато през вратата на магазина нахлу Борис.
— Имам новини.
— Така ли? — попитах разсеяно след кратка пауза.
Борис избърса челото си.
— Може ли да говорим тук? — попита той и се озърна.
— Ъъъ… — аз тръснах глава, за да проясня мислите си. — Разбира се.
— Днес съм сънлив — каза той и потри едното си око. Косата му беше разчорлена и стърчеше на всички посоки. — Имам нужда от кафе. Не, нямам време — той вдигна ръка, погледът му беше мътен. — Дори не мога да седна. Мога да остана само за минута. Но хубавата новина е, че имам добра следа, по която можем да стигнем до картината ти.
— Каква следа? — попитах, изтръгвайки се рязко от мъглата, в която ме беше хвърлила Китси.
— Е, скоро предстои да разберем — отвърна той уклончиво.
— Къде… — аз се прекъснах — наред ли е всичко с нея? Къде я държат?
— Това са въпроси, на които не мога да отговоря.
— Тя…
Беше ми трудно да събера мислите си; поех си дълбоко дъх, очертах с пръст линия по бюрото, за да се овладея, вдигнах поглед…
— Да?
— Тя трябва да се съхранява при определени стойности на температура и влажност — знаеш това, нали? — гласът сякаш беше на някой друг, не моят. — Не може просто да я държат в някакъв влажен гараж или на друго подобно място.
Борис изду присмехулно устни, по едновремешния си обичай.
— Вярвай ми, Хорст се грижеше за картината като за собствено дете. Като казвам това — той притвори очи, — не мога да твърдя същото за тези, другите. Съжалявам, че трябва да ти го съобщя, но те далеч не са гении. Ще трябва да се надяваме, че имат достатъчно ум да не я държат зад пещта за пица или на някакво подобно място. Шегувам се — каза той снизходително, когато забеляза колко ужасено го бях зяпнал. — Макар да съдя от наученото, че я държат в ресторант или близо до някакъв ресторант. Поне в същата сграда. Ще поговорим за това по-късно — той отново вдигна ръка.
— Тук? — попитах недоверчиво, след кратко мълчание. — В Ню Йорк?
— По-късно. Това може да почака. Но има нещо друго — продължи той по-тихо, гласът му зазвуча тревожно и той се озърна наоколо, погледна и зад гърба ми. — Слушай, слушай. Всъщност именно това дойдох да ти кажа. Хорст — той досега не знаеше, че името ти е Декър, разбра го чак днес, когато ме попита по телефона. Да познаваш един тип на име Лушъс Рийв?