Тя се обърна към мен и се намръщи.
— Както и да е, „Балухис“ е по-наблизо. Или… може да правим нещо друго, каквото искаш ти.
— О, нима? — стоях, облегнат на рамката на вратата, с ръце в джобовете. Годините, преживени редом с лъжец от световна класа, ме бяха направили безмилостен. — Каквото искам аз? Това вече е нещо.
— Извинявай. Казах си, че би било приятно да хапнем къри. Забрави.
— Няма проблем. Можеш вече да престанеш.
Тя вдигна поглед, по лицето й се беше изписала равнодушна усмивка.
— Моля?
— Не се преструвай. Знаеш отлично за какво говоря.
Тя мълчеше. Една бръчица се очерта на красивото й чело.
— Може би това ще те научи да държиш телефона си включен, когато си с него. Тя сигурно се е опитала да ти се обади, докато си била на улицата.
— Извинявай, не разбирам…
— Китси, видях ви.
— О, моля те — каза тя, примигвайки, след кратка пауза. — Не е възможно да говориш сериозно. Имаш предвид Том, нали? Наистина, Тио — продължи тя в мъртвешкото мълчание, последвало думите й, — Том е стар приятел, от едно време, наистина сме много близки…
— Да, и на мен ми се стори така.
— … а той е приятел и на Ем, и, искам да кажа — тя мигаше трескаво, заела поза на несправедливо обвинена, — знам как може да е изглеждало, знам, че ти не харесваш Том, и имаш основания да не го харесваш. Защото знам за онези истории след смъртта на майка ти и няма спор, той се е държал много зле, но тогава е бил просто хлапе и се чувства ужасно заради тогавашното си поведение…
— Чувства се ужасно?
— … но снощи самият той беше получил лоши новини — продължи тя припряно, като актриса, прекъсната насред репликата, — лоши новини, които засягаха него лично…
— Говориш с него за мен? Двамата седите, обсъждате ме и ме съжалявате?
— … и тогава Том дойде да ни види, мен и Ем, нас двете, съвсем неочаквано, точно преди да отидем на кино, затова останахме вкъщи и не отидохме с другите, можеш да попиташ Ем, ако не вярваш на мен, той нямаше къде другаде да отиде, беше много разстроен, някакъв личен проблем, просто имаше нужда да поговори с някого, и какво можехме да направим ние…
— Нали не очакваш от мен да ти повярвам?
— Слушай. Не знам какво ти е казала Ем…
— Кажи ми, майката на Кейбъл още ли държи онази къща в Ийст Хамптън? Помня как тя го зарязваше в кънтри-клуба, след като уволни жената, която го гледаше, или май жената напусна. Уроци по тенис, уроци по голф. Трябва да е станал доста добър в голфа, а?
— Да — каза тя хладно, — да, доста добър е.
— Бих могъл сега да направя една доста просташка забележка, но ще я пропусна.
— Тио, хайде да не правим това.
— Мога ли да ти представя своята теория? Ще възразиш ли? Може би ще сгреша тук-там в детайлите, но мисля, че в основата си съм прав. Защото знам, че си излизала с Том, Плат ми го каза още когато го срещнах случайно на улицата, и самият той не беше особено очарован от това. И да — казах, когато тя се опита да ме прекъсне, а гласът ми прозвуча мъртвешки студено — точно както се чувствах, — така е. Не е необходимо да търсиш оправдания. Момичетата винаги са си падали по Кейбъл. Оригинален тип, може да бъде действително забавен, когато пожелае. Дори ако напоследък е започнал да фалшифицира чекове или да краде от посетителите в кънтри-клуба или разни други неща, които чувам за него…
— Не е вярно! Това е лъжа! Не е крал нищо от никого…
— А мама и татко никога не са харесвали особено Том, вероятно изобщо не са го харесвали, и после, когато татко и Анди загинаха, вече не е можело да поддържаш тази връзка, поне не публично. Прекалено много си щяла да разстроиш мама. Пък и, както Плат изтъкна нееднократно…
— Няма да се виждам повече с него.
— Значи признаваш.
— Не мислех, че е от значение, преди да сме се оженили.
— И защо?
Тя отметна косата от очите си и не каза нищо.
— Мислила си, че няма значение? Защо? Защото си се надявала, че няма да разбера?
Тя ме погледна гневно.
— Ти си студенокръвен, знаеш ли?
— Аз? — отвърнах очи и се разсмях. — Аз ли съм студенокръвен?
— О, добре. „Наскърбен“. „Крайно принципен“.