— Не, не — казваше тя, плъзгайки пръст по ръба на чашата си с вино — формата на ръцете й ме вълнуваше безкрайно, носеше на показалеца си пръстена с печат на Уелти, можех да гледам ръцете й неотклонно, така, както не бих си позволил да я гледам в лицето, за да предизвикам у нея неприятно чувство. — Всъщност филмът ми хареса. А музиката… — тя се засмя, и за мен смехът й съдържаше цялата наслада, която даваше музиката. — Изкара ми въздуха. Уелти го е гледал веднъж на сцена, в „Карнеги Хол“. Казваше, че това била една от забележителните вечери в живота му. Само че…
— Да?
Мирисът на виното в чашата й. Червеното петънце от вино на устната й. Това беше една от забележителните вечери в моя живот.
— Ами… — тя поклати глава — концертните сцени. Видът на онези зали за репетиции. Защото, знаеш ли — тя потърка ръцете си над лактите — беше наистина, наистина трудно. Свирене, свирене, свирене — шест часа дневно — ръцете ме боляха от държането на флейтата — и да, убедена съм, че си чувал достатъчно подобни неща, тези глупости за позитивното мислене, лесно им е на учителите и психотерапевтите да те засипват с тях — „о, ти можеш да се справиш!“, „ние вярваме в теб!“ — а ти им се хващаш на приказките, и работиш като луд, и дори още по-усилено, и обвиняваш себе си, задето не се справяш по-добре, и мислиш, че не работиш достатъчно, а после… е, да.
Мълчах. Знаех за всичко това от Хоуби, който ми го беше разказвал в подробности, силно разтревожен. Излизаше, че леля Маргарет е била напълно права да я изпрати в онова швейцарско училище за кукувици, където е имало толкова доктори и терапевтични програми. Въпреки че по всички нормални стандарти тя се беше възстановила напълно след инцидента, си оставаха някои неврологични смущения, достатъчно, за да имат отражения в мозъка, леко нарушение на двигателните умения. Беше почти незабележимо, но го имаше. За почти всяка друга професия или занимание — ако беше певица, ако се занимаваше с керамика, ако работеше в зоологическа градина, ако беше дори лекар — всякакъв с изключение на хирург — не би имало значение. Но в нейния случай имаше.
— И… не знам, у дома слушам много музика, заспивам с айпода всяка вечер, но… не знам кога за последен път съм била на концерт — каза тя натъжено.
Заспивала с айпода? Значеше ли това, че не правят секс с онзи, как му беше името?
— А защо не ходиш на концерти? — попитах, запаметявайки тази подробност, за да я обмисля по-късно. — Публиката ли ти пречи? Не обичаш тълпи?
— Знаех си, че ще ме разбереш.
— Е, убеден съм, че са ти го предлагали, защото на мен със сигурност ми е било предлагано…
— Какво? — Що за чар имаше тази тъжна усмивка? Нима можеше да го победиш? — „Ксанакс“? Бета-блокери? Хипноза?