— Всичко изредено дотук.
— Е… ако ставаше дума за пристъп на паника, може би. Но не. Беше по-скоро отчаяние. Тъга. Завист… това беше най-страшното от всичко. Искам да кажа, имаше едно момиче, Бета… глупаво име, нали — Бета? Наистина посредствен изпълнител, не искам да прозвучи надменно, но когато бяхме деца, тя едва успяваше да спазва темпото на духовата секция на оркестъра, а сега свири в Кливландската филхармония и това ме разстройва повече, отколкото бих си позволила да призная пред когото и да било. Но за това няма лекарство, нали?
— Ъъъ… — всъщност имаше, и Джеръм, на улица „Адам Клейтън Пауъл“, въртеше процъфтяващ бизнес с него.
— Акустиката… публиката… тези неща отключват у мен нещо… прибирам се у дома, ненавиждам всички, говоря си сама, провеждам спорове, говорейки с различни гласове, разстроена съм в продължение на дни. Освен това… е, да, казах ти, преподаването… опитах, но не е за мен. — На Пипа не й се налагаше да работи, благодарение на парите от леля Маргарет и чичо Уелти (Евърет също не работеше, благодарение на същите пари — доколкото разбирах, „музикалното библиотекарство“, макар и представяно като блестящ избор на кариера, беше всъщност по-скоро нещо като неплатен стаж, а сметките плащаше Пипа). — Тийнейджъри… о, дори няма да навлизам в подробности, да описвам какво мъчение е да ги гледам как заминават, за да учат в консерватория или да посвирят в симфоничния оркестър на Мексико Сити през лятото. А по-младите не са и достатъчно сериозни. Дразня се от тях просто защото са хлапета. На мен ми се струва, че приемат нещата прекалено лекомислено, че са готови да изхвърлят на боклука онова, което имат.
— Е, учителската работа е гадна. И аз не бих се занимавал с такова нещо.
— Да, но — тя отпи бързо от виното си, — ако не мога да свиря, какво бих могла да правя тогава? Защото, искам да кажа… постоянно съм близо до музиката, поне донякъде, покрай Евърет, и продължавам да уча, да се записвам в различни програми — но честно казано, не харесвам Лондон чак толкова, защото е мрачно и дъждовно, и нямам много приятели там, а в апартамента си нощем чувам понякога някой да плаче, някакъв ужасен, отчаян плач от съседния апартамент, и… разбираш ли, ти си намерил работа, която обичаш, и аз толкова се радвам за теб, защото понякога си задавам въпроса какво да правя с живота си.
— Аз… — мислех отчаяно какъв е най-подходящият отговор. — Прибери се у дома.
— У дома? Искаш да кажеш, тук?
— Разбира се.
— Ами Евърет?
Нямаше какво да отговоря на този въпрос.
Тя ме изгледа критично.
— Ти всъщност не го харесваш, нали?
— Ъъъ… — Какъв смисъл имаше да лъжа? — Не.
— Е… ако го познаваше по-добре, щеше да го харесаш. Той е добър човек. Много спокоен и уравновесен — много стабилен.
И на това нямаше какво да отговоря. Не притежавах нито едно от тези качества.
— Освен това, Лондон… искам да кажа, обмисляла съм възможността да се върна в Ню Йорк…
— Наистина ли?
— Разбира се. Хоуби ми липсва. Липсва ми много. Той все се шегува, че може да ми наеме тук апартамент с парите, които харча за телефонни разговори — разбира се, той още живее във времето, когато разговорите с Лондон са стрували пет долара минутата или нещо подобно. Почти всеки път, когато разговаряме, се опитва да ме убеди да се върна… е, ти познаваш Хоуби, никога не го казва направо, но нали разбираш, постоянни намеци, винаги споменава колко много работни места се отварят, свободни места в Колумбийския университет и така нататък…
— Така ли?
— Ами… в известен смисъл аз не мога да осъзная, че живея толкова далече. Уелти беше човекът, който ме водеше на уроци по музика и на симфонични концерти, но Хоуби беше онзи, който винаги си беше у дома, разбираш ли, който се качваше горе да ми направи нещо за хапване след училище, и ми помагаше да садя невени за проекта си по ботаника. Дори сега… разбираш ли, когато имам тежка настинка, когато не си спомням как се готви артишок и как се почиства восък от свещи от покривката… на кого се обаждам? На него? Но… — дали си внушавах, или под въздействие на виното се беше поразвълнувала? — искаш ли да ти кажа истината? Знаеш ли защо не идвам тук по-често? В Лондон… — нима щеше да се разплаче? — Не бих казала това на всеки, но в Лондон поне не мисля всяка секунда за това. „По този път се прибрах вкъщи предишния ден.“ „Тук Уелти, Хоуби и аз вечеряхме за предпоследен път“. Там поне не мисля толкова много по такъв начин: надясно ли да завия тук? или наляво? Не мисля, че съдбата ми зависи изцяло от това дали ще взема метрото по линия F или шестицата. Тук ме измъчват ужасни предчувствия. Всичко сякаш е застинало. Когато се прибирам, се чувствам отново на тринайсет години — и то не в добрия смисъл на думата. През онзи ден всичко спря, буквално спря. Дори престанах да раста. Защото знаеш ли? Не съм пораснала дори с един инч, след като това се случи. Дори с един инч.