— Ръстът ти е съвършен.
— Е, тези неща се случват доста често — продължи тя, без да обръща внимание на тромавия ми комплимент. — Травмираните физически и душевно деца… те нерядко не достигат нормална височина. — От време на време тя несъзнателно започваше със своя „глас на доктор Каменцинд“ — макар да не познавах доктор Каменцинд, долавях моментите, когато тя възприемаше тона му, сякаш като начин да си осигури хладна дистанцираност. — Ресурсите на организма се пренасочват. Растителният механизъм е блокиран. В моето училище имаше едно момиче — принцеса от Саудитска Арабия, която била отвлечена, когато била на дванайсет години. Хората, организирали отвличането, били екзекутирани. Но… когато се запознах с нея, тя беше на деветнайсет, симпатично момиче, но съвсем мъничка, не повече от метър и петдесет, била толкова травматизирана, че така и не пораснала повече, отколкото била на ръст в деня, когато я отвлекли. Особено място беше „Монт Хефели“. Имаше момичета, по които стреляли, докато бягали от президентския дворец, а имаше и момичета, чиито родители ги бяха пратили там, защото искаха те да отслабнат, или да се подготвят за зимните олимпийски игри.
Беше поела ръката ми, без да каже и дума — цялата опакована, не беше позволила да й вземат палтото. Носеше блузи с дълги ръкави през лятото — винаги усукана в половин дузина шалове, като насекомо в какавида — защитната опаковка на едно момиче, което е било разкъсано, а после закърпено и сглобявано отново част по част. Питах се как съм могъл да бъда толкова сляп. Нищо чудно, че филмът я беше разстроил: Глен Гулд, винаги сгушен в дебели палта, независимо от сезона, натрупалите се кутийки с таблетки, напускането на концертната сцена, снегът, трупащ се все по-високо около него, година след година.
— Защото… искам да кажа, чувала съм те да говориш за това, знам, че то те преследва не по-малко, отколкото преследва мен. И аз си го припомням отново и отново. — Сервитьорката й беше наляла дискретно още вино, доля чашата й догоре, без Пипа да я помоли или да забележи: „Мило момиче“, помислих си, „Бог да те благослови, ще ти оставя такъв бакшиш, че ще ти се завие свят“. — Ако само се бях записала за прослушване във вторник или в четвъртък. Ако само бях се съгласила Уелти да ме заведе в музея тогава, когато искаше той… беше се опитвал да ме заведе да видя изложбата в продължение на седмици, държеше да я видя, преди да я разтурят… Но аз все си намирах по-интересно занимание. По-важно беше да отида на кино с приятелката ми ЛиАн, и какви ли не други неща. А между другото тя просто се изпари след инцидента — така и не я видях нито веднъж след онзи следобед, когато гледахме тъпия анимационен филм. Всички онези дребни знаци на съдбата, които съм пренебрегвала или не съм разтълкувала правилно, а всичко можеше да бъде различно, ако бях внимавала — ето, например Уелти толкова много настояваше да отидем по-рано, сигурно ме е молил десетина пъти, като че ли самият той е предчувствал, че нещо лошо ще се случи, моя беше вината, че бяхме там през онзи ден…
— Поне не си била изключена от училище.
— Изключен ли беше?
— Временно отстранен. Достатъчно лошо положение.
— Странно е да си помислиш… ако това не се беше случило, ако двамата не бяхме там през онзи ден… можеше и да не се познаваме. Какво мислиш, че бихме правили сега?
— Не знам — отвърнах, малко изненадан. — Дори не мога да си представя.
— Да, но би трябвало да имаш някаква идея.
— Не бях като теб. Нямах никакъв особен талант.
— А с какво се забавляваше?
— Нищо интересно. Обичайното. Компютърни игри, научна фантастика. Когато хората ме питаха какъв искам да стана, обикновено оригиналничех, и казвах, че искам да бъда Блейд Рънър, или нещо подобно.
— Боже, споменът за този филм ме преследва толкова често. Все си спомням за племенницата на Тайръл.
— Какво имаш предвид?
— Онази сцена, в която Рейчъл разглежда снимките на пианото. Когато се опитва да си изясни дали спомените й са нейни собствени или на племенницата на Тайръл. А често ми се случва и да се връщам към миналото, да търся някакви предвещания, нали разбираш? Неща, които е трябвало да забележа, а съм пропуснала?