— Ами, не знам, Евърет… разбира се, той никога не е виждал лично Кришнамурти, но…
— Да, да — Евърет — не знаех защо този факт ме дразни толкова много — беше посещавал някакъв ръководен от гуру интернат в Южна Англия, където предметите имаха имена от рода на „Грижа за земята“ и „Мисъл за другите“. — Но аз имам предвид, че… имам чувството, че енергията на Уелти, неговото енергийно поле — Господи, това звучи идиотски, но не знам по какъв друг начин да го опиша — е с мен от онзи час досега. Той помогна на мен и аз на него. — Никога дотогава не бях формулирал докрай, гласно, тези неща пред никого, макар да вярвах в тях дълбоко в себе си. — В смисъл… мисля за него, той присъства, неговата личност е с мен. Искам да кажа… почти веднага след като дойдох да живея у Хоуби, аз се качих в магазина — нещо ме теглеше натам, беше инстинктивно, не мога да го обясня. Защото… интересувах ли се тогава от антики? Не. И по каква причина бих могъл да се интересувам? И все пак се озовах там. Започнах да преглеждам инвентарния му списък. Четях бележките, които беше писал в полетата на каталозите на аукционните къщи. В неговия свят, сред неговите вещи. Всичко там горе… привличаше ме като пламък. И не толкова аз го търсех — тези неща търсеха мен. Освен това, разбираш ли, преди да навърша осемнайсет години, никой не ме беше учил на тези неща, имах чувството, че вече са ми известни — отивах горе сам и вършех работата на Уелти. Например — кръстосах неспокойно крака — замисляла ли си се някога колко странно е това, че той ме изпрати в дома ви? Случайност… може би. Но на мен това не ми приличаше на случайност. Той сякаш ме беше разпознал, и ме изпращаше точно там, където трябваше да бъда, при хората, с които трябваше да бъда. Така че… да — поосъзнах се; говорех малко прекалено бързо, — да. Съжалявам. Нямах намерение да се разбъбрям така.
— Няма проблем.
Мълчание. Очите й, вперени в моите. Но за разлика от Китси — която винаги беше поне отчасти някъде другаде с мислите си, която ненавиждаше сериозните разговори, и в подобен момент сигурно щеше да търси с поглед сервитьорката или да направи първата лекомислена, смешна забележка, която й хрумнеше, за да попречи на мига да стане прекалено прочувствен — тя слушаше, беше изцяло с мен, и аз виждах ясно колко я натъжаваше моето състояние, че тъгата й ставаше още по-тежка поради това, че тя беше искрено привързана към мен: имахме много общи неща, духовна връзка, а също и емоционална, тя харесваше близостта ми, имаше ми доверие, желаеше ми доброто, искаше най-вече да ми бъде приятел; и докато някои жени биха могли да се надуват и да се наслаждават при вида на моята мъка, за Пипа не беше никак приятно да вижда как ме разкъсват чувствата ми към нея.
xix.
На следващия ден — деня на празненството по случай годежа ми с Китси — цялата близост от предната вечер беше изчезнала; единственото, което бе останало (на закуска; в набързо разменените поздрави в коридора), беше безпомощното съзнание, че няма да имам възможност отново да остана насаме с нея; в общуването ни се беше настанила някаква неловкост, блъскахме се един в друг, когато се разминавахме, разговаряхме малко прекалено високо и жизнерадостно, и аз бях принуден да си спомня (което още повече ме натъжи) идването й предното лято, четири месеца преди да се появи отново с „Евърет“, и задълбочения, вълнуващ разговор, който водихме тогава, седнали отвън на стълбите, сами, докато се свечеряваше: сгушени един до друг („като двама стари клошари“), коляното ми опираше нейното, ръката ми докосваше нейната, двамата гледахме минувачите и говорехме за какво ли не: за детството, за игрите в Сентръл Парк и пързалянето с кънки на ледената пързалка „Уолман“ (дали не се бяхме срещали в миналото? дали не се бяхме разминавали, докосвайки се леко, на леда?), говорехме за филма „Непригодните“, който току-що бяхме гледали по телевизията заедно с Хоуби, за Мерилин Монро, която и двамата обичахме („като малък пролетен дух“) и за горкия, съсипан Монтгомъри Клифт, който ходел навсякъде с по една шепа хапчета в джобовете си (дотогава тази подробност не ми беше известна и аз не я коментирах) и за смъртта на Кларк Гейбъл и колко ужасно виновна се чувствала Мерилин за тази смърт, как считала, че носи отговорност за нея… което по някакъв странен начин промени посоката на разговора и ние заговорихме за съдбата, за окултното, за предсказване на бъдещето: дали денят на раждането имаше нещо общо с късмета или с липсата на такъв? Лоши транзити; неблагополучно подреждане на звездите? Какво би казала някоя хиромантка? Гледали ли са ти някога на ръка? Не — а на теб? Може би трябва да отидем до онова място на Шесто Авеню, там, където на витрината пише „Лекуване на духа“, с виолетовите светлини и кристалните топки, като че ли е денонощно отворено — о, имаш предвид там, където има лава-лампи и на вратата стои онази побъркана румънка, която се оригва постоянно? Говорихме, докато стана толкова тъмно, че почти не можехме да се видим, шепнехме безпричинно: „искаш ли да се прибираме? не, не, още не“, а тлъстата лятна луна сияеше над главите ни, бяла и чиста, и моята любов към нея беше наистина също толкова чиста, проста и непоклатима като луната. Когато най-сетне се наложи да се приберем и вълшебството се изпари почти веднага след влизането ни вкъщи, в ярката светлина в коридора ние се почувствахме смутени и започнахме да се държим сковано, почти като след края на пиеса, когато светлините в театъра светват, и близостта ни се разкри като това, което беше всъщност: измислица. В продължение на месеци се борех отчаяно да си върна този момент и — предната вечер, в бара, в продължение на час-два — бях успял. Но сега всичко отново беше нереално, бяхме се върнали в предишното положение, и аз се опитвах да се убедя, че това е достатъчно — да съм я имал само за себе си в продължение на няколко часа. Но не беше така.