— Бяла коса?
— Тогава — не. Но сега може и да е побелял. Малка, антипатична уста, свита така — той сбръчка устни.
— Това е той.
— Е… — Хоуби бръкна с привично движение в джоба си, сякаш искаше да извади лупата, но после осъзна, че в този случай тя не му трябва. — Ти предложи да му върнеш парите. Така че, ако това наистина е Рейс — не разбирам защо настоява, тъй като в никакъв случай не е в положение да ни изнудва или да предявява претенции, нали така?
— Не — казах след дълго мълчание, макар това да беше толкова голяма лъжа, че думата се изтръгна с усилие от устата ми.
— Е, в такъв случай няма нужда да изглеждаш толкова притеснен — заключи Хоуби, очевидно облекчен, че сме приключили с темата. — Това е последното нещо, което би могло да ти провали вечерта. Но — той ме потупа по рамото; гледаше към другия край на стаята, търсейки с поглед госпожа Барбър — ти би трябвало на всяка цена да предупредиш Саманта. Не бива да допуска този мошеник в къщата си. Здравейте! — обърна се той към двамата старци, които най-сетне бяха успели да се доберат до нас и ни се усмихваха с очакване. — Аз съм Джеймс Хобарт. Ще позволите ли да ви запозная с младоженеца?
xxxiv.
Партито трябваше да продължи от шест следобед до девет. Усмихвах се, потях се, опитвах се да се добера до бара, но постоянно ме спипваха и отрязваха пътя ми дотам, понякога дори физически ме издърпваха за ръка от бара, съвсем като Тантал, умиращ от жажда, докато онова, което можеше да я уталожи, бе пред очите ми.
— „Ето го и него, мъжа на вечерта!“, „Лъчезарното момче!“, „Честито!“, „Виж, Тиодор, трябва да те запозная с братовчеда на Хари, Франсис — семействата Лонгстрийт и Абърнати са сродници по бащина линия, Бостънският клон на фамилията, дядото на Чанс, нали разбираш, е бил първи братовчед на… Франсис? О, вие се познавате? Прекрасно! А ето и… о, Елизабет, ето те и теб, позволи ми да те отвлека за малко, колко очарователно изглеждаш, този син костюм ти стои великолепно, искам да те запозная с…“. Накрая се отказах от идеята да пийна (или хапна) нещо и — притиснат сред постоянно меняща се тълпа непознати — стоях и постоянно вземах чаши с шампанско от преминаващите келнери, а от време на време и по някой ордьовър, мънички хапки „киш лорен“, миниатюрни блини с хайвер, непознатите се появяваха и си отиваха, а аз стоях като пленник и кимах учтиво, сред безбройните хора с висок произход, с богатство и власт…
(„Никога не забравяй, че не си един от тях“, така ми беше прошепнал моят приятел-наркоман от счетоводството на аукционната къща, когато ме беше видял да общувам с важни клиенти на една разпродажба на картини от импресионисти и съвременни художници…)
… мръзнех, въртях се насам-натам, отправяйки усмивки към различни групички, когато се появи фотографът; бях се заслушал унесено в затъпяващите откъслеци от всевъзможни разговори за голф, политика, спортуващи деца, училища, третата, четвъртата и петата къща на еди-кого си в Иер, Хаянис, Париж, Лондон, Джаксън Хоул или на Юпитер, нали застрояването на Вейл било отвратително, „Помните ли какво очарователно малко селце беше… къде ходиш на ски, Тио? Караш ли ски? Е, тогава вие с Китси задължително трябва да ни посетите в нашата къща в…“
Въпреки че търсех с очи Хоуби и Пипа, почти не успявах да ги забележа. Китси водеше при мен разни гости, за да ни запознае със закачлив тон, а след това изчезваше бързо като птичка, отлетяла от перваза на прозореца. За щастие не виждах никъде Хависток. Най-сетне тълпата започна да оредява, но не много; хората бяха започнали да се насочват към гардероба, келнерите отнесоха тортата и десертните чинии от бюфета, когато — докато водех принудителен разговор с група братовчеди на Китси — се озърнах из залата с надежда да видя Пипа (не можех да се възпра да правя това цяла вечер, надявах се да мерна червенокосата й глава, единственото важно и интересно нещо тук) и за свое голямо учудване я видях да говори с Борис. При това разговаряха оживено. Той постоянно я докосваше, прегръщаше я леко през раменете, прехвърляше цигара в пръстите си. Шушукаха. Смееха се. Какво правеше, по ухото ли я хапеше?
— Извинете — казах и започнах бързо да си проправям път през залата към камината, където стояха те — и тогава, в съвършен унисон, двамата се обърнаха и протегнаха ръце към мен.
— Хей! — каза Пипа. — Тъкмо говорехме за теб!
— Потър! — възкликна Борис и ме прегърна. Въпреки че се беше облякъл подходящо за случая, в тъмносин костюм на тънки райета (винаги ми бяха правили впечатление тълпите богати руснаци в магазина на „Ралф Лорън“ на Медисън Авеню), явно не беше възможно да се спретне докрай: очите с тъмни сенки му придаваха размирен и неблагонадежден вид, и макар че косата му не беше мръсна в буквалния смисъл на думата, създаваше такова впечатление. — Радвам се да те видя!