Борис въздъхна.
— То е… — той се озърна, за да се убеди, че никой не ни чува, макар че бяхме единствените посетители в заведението — ами сложно е, мога да ти го обяснявам три дни, но мога да ти кажа и с три изречения какво се е случило.
— Улрика знае ли, че той е взел картината?
Той подбели очи.
— Колкото знаеш ти, толкова и аз — израз, на който бях научил Борис преди години, когато се мотаехме у дома след училище. „Колкото знаеш ти, толкова и аз“. „Зарежи“. Мътен пустинен здрач, спуснати щори. „Казана дума-хвърлен камък“, „Стегни се“, „Няма начин“. Същите сенки играеха и сега по лицето му. Отблясъци от златиста светлина, пречупена от стъклената врата към басейна.
— Мисля, че Саша трябва да е много глупав, за да каже на Улрика — каза Гюри с угрижено изражение.
— Не знам какво знае или не знае Улрика. Това няма значение. Тя предпочита брат си пред Хорст, както е доказала многократно досега. Човек би си казал — той нареди с господарски жест на келнерката да донесе нова пинта на Гюри, — човек би си казал, че Саша ще прояви достатъчно разум да не разбутва нищо известно време. Но не! Не може да вземе заем срещу нея в Хамбург или Франкфурт заради Хорст — защото Хорст ще научи това след секунди. Затова я е донесъл тук.
— Добре, виж какво, ако знаеш у кого е тя, би трябвало първо да се обадим в полицията.
Думите ми бяха посрещнати с мълчание и неразбиращи погледи, като че ли бях извадил туба с бензин и бях предложил да се самозапалим.
— Е, искам да кажа — започнах да се оправдавам, след като келнерката беше донесла бирата, беше я оставила на масата и си беше тръгнала, а Гюри и Борис не бяха произнесли нито дума, — така не е ли най-сигурно? И най-лесно? Ченгетата да я открият и ти да нямаш нищо общо с това?
Звън на велосипеден звънец; някаква жена на колело премина с поскърцване по тротоара покрай нас, черната й пелерина се развяваше като наметало на вещица.
— Защото — поглеждах ту единия, ту другия, — като си помислите през какво е преминала тази картина… през какво трябва да е преминала… не знам дали съзнаваш, Борис, колко грижи са необходими дори само за транспортиране на една картина? Само за да бъде опакована както трябва? Защо да поемаме рискове?
— Аз също съм противник на рисковете.
— Анонимно обаждане. В отдела за кражби на произведения на изкуството. Те не са като обикновените ченгета — нямат връзка с редовната полиция, ще ги заинтригува единствено картината. Те ще знаят как да постъпят.
Борис се облегна на стола си. Огледа се. После погледна към мен.
— Не — каза той. — Това не е добра идея — говореше с тона на човек, който разговаря с петгодишно дете. — А искаш ли да знаеш защо?
— Помисли пак. Това е най-лесният начин. Няма да ти се наложи да правиш каквото и да било.
Борис постави чашата си с бира внимателно на масата.
— Те ще имат най-добра възможност да приберат картината, без тя да пострада. Освен това, ако аз го направя — ако аз им се обадя — да му се не види, може да накарам и Хоуби да им се обади — вдигнах ръце към главата си, — както и да го погледнеш, ти няма да бъдеш изложен на опасност. Искам да кажа — бях прекалено уморен, объркан; срещу себе си виждах два чифта очи, забиващи се в мен като свредели — ако го направя аз, или някой друг, който не е част от твоята… хм, организация…
Борис се разсмя на висок глас.
— Организация? Е… — той тръсна глава така рязко, че кичур коса падна пред очите му, — предполагам, че можем да минем и за нещо като организация, тъй като сме трима и дори малко повече…! Но не сме многобройни и много организирани, както виждаш.
— Трябва да хапнеш нещо — обърна се Гюри към мен в последвалото напрегнато мълчание, поглеждайки към недокоснатата чиния със свинско и картофи пред мен. — Трябва да яде — каза той на Борис. — Накарай го да яде.
— Да мре от глад, щом иска. Така или иначе… — започна Борис, грабна парче свинско от чинията ми и го натъпка в устата си…
— Само едно обаждане по телефона. Аз ще свърша тази работа.
— Не — каза Борис, смръщи се внезапно и избута стола си назад. — Няма да направиш нищо подобно. Не, не, мамка ти, млъквай, няма да го направиш — продължи той, вирнал нападателно брадичка, когато се опитах да го прекъсна — почувствах внезапно ръката на Гюри върху китката си, докосване, което ми беше добре познато, старият, забравен език на знаците от Вегас, който влизаше в употреба, когато баща ми крещеше в кухнята и питаше чия къща е тази? и кой плаща за нея?