— Нали нямаш нищо против? — попитах. Всичко се случваше бавно, като че ли се движехме в дълбока вода. Струваше ми се много странно да държа нечия ръка — ръка на момиче — и същевременно съвсем естествено. Никога дотогава не бях правил нещо подобно.
— Съвсем не. Приятно е — после, след кратко мълчание, в което чух как малкият й териер похърква, тя каза: — Нали не възразяваш да затворя за малко очи?
— Не — казах и плъзнах пръст по кокалчетата й, проследявайки линията на костите.
— Знам, че е невъзпитано, но просто се налага.
Гледах надолу към клепачите й, заобиколени от сенки, напуканите й устни, бледата й, насинена кожа, грозният метален знак, наподобяващ бекар. Странното съчетание от вълнуващото у нея и онова, което поначало не можеше да се приеме като вълнуващо, ме замайваше и смущаваше.
Хвърлих гузно поглед назад и видях, че Хоуби се е изправил на прага. Излязох на пръсти обратно в коридора и затворих тихичко вратата зад себе си, доволен, че и в коридора цари сумрак.
Тръгнахме заедно към приемната.
— Как ти изглежда? — попита той така тихо, че едва можах да го чуя.
Как се очакваше да отговоря на такъв въпрос?
— Като че ли е добре.
— Не е на себе си — той замълча натъжено, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на халата си. — Искам да кажа… понякога е, но понякога не е. Не разпознава близки хора, разговаря с тях със съвсем официален тон, а понякога се държи съвсем непринудено с непознати, бъбри приятелски с хора, които не е виждала преди, държи се с тях като със стари приятели. Казват, че това било нещо обичайно.
— А защо не й дават да слуша музика?
Той повдигна едната си вежда.
— О, понякога все пак слуша. Но понякога, особено привечер, музиката я разстройва — тя решава, че трябва да свири, да подготви някаква пиеса за училище, притеснява се. Много е трудно. Казват ми, че ако става дума за свирене на някакво аматьорско ниво, това ще е напълно осъществимо…
Неочаквано иззвъня звънецът на външната врата и стресна и двама ни.
— О — каза Хоуби; доби тревожен вид и погледна часовника си — забелязах, че е стар и много красив, — това трябва да е медицинската сестра.
Спогледахме се. Не бяхме завършили разговора си; имаше още толкова много неща за казване.
Отново се разнесе звън. В дъното на коридора се разлая кучето.
— Подранила е — каза Хоуби — и тръгна забързано напред, а по лицето му се изписа потиснатост.
— Може ли да дойда пак? За да я видя?
Хоуби спря. Изглеждаше ужасен, че изобщо ми е дошло на ум да питам.
— Но разбира се, че може да дойдеш — каза той. — Моля те, ела пак…
Отново звънецът.
— Когато пожелаеш — каза Хоуби. — Моля те. Винаги ще се радваме да те видим.
iii.
— Е, какво стана там? — попита Анди, докато се преобличахме за вечеря. — Странно ли беше?
Плат си беше тръгнал с влака обратно за училище; госпожа Барбър беше на вечеря с управителния съвет на някаква благотворителна организация; а господин Барбър щеше да води нас, останалите, на вечеря в яхтклуба (ходехме там единствено през вечерите, когато госпожа Барбър имаше някакъв друг ангажимент).
— Този човек познава майка ти.
Анди, който завързваше връзката си, направи гримаса: всички познаваха майка му.
— Беше малко странно — допълних аз. — Но стана добре, че отидох. Заповядай — казах и бръкнах в джоба си, — благодаря ти за телефона.
Анди прегледа съобщенията, после изключи телефона и го пъхна в джоба си. После спря, все още с ръката в джоба, и вдигна очи нагоре, не право към мен.
— Знам, че се чувстваш зле — каза той неочаквано. — Съжалявам, че сега всичко около теб е толкова ужасно.
Гласът му — безизразен като запис на телефонен секретар — ми попречи за миг да осъзная смисъла на думите му.
— Тя беше ужасно мила — продължи той, все така без да ме поглежда. — Искам да кажа…
— Ами… да — отвърнах; не ми се искаше да продължавам този разговор.
— Искам да кажа, и на мен ми липсва — каза Анди и срещна погледа ми с малко уплашено изражение. — Никой от хората, които познавам, не беше умирал досега. Е, да, дядо ми, Ван дер Плейн. Но не и човек, когото съм харесвал.
Не казах нищо. Майка ми винаги бе имала слабост към Анди, търпеливо го разпитваше за домашната му метеорологична станция и се шегуваше с него за постиженията му в играта „Бойно поле Галактика“, докато цялото му лице не пламнеше от удоволствие. Млада, духовита, сърдечна, винаги готова да се забавлява, у нея имаше всичко, което липсваше у собствената му майка: майка, която хвърляше фрисби заедно с нас в парка, разговаряше с нас за филми със зомбита и ни позволяваше да се търкаляме в събота сутрин в леглото й, където ядяхме корнфлейкс „Лъки Чармс“ и гледахме анимационни филми; и понякога се дразнех, мъничко, като виждах колко глуповато очарован и възторжен ставаше Анди в нейно присъствие, как ходеше по петите й и дърдореше за четвърто ниво или каквато там игра го вълнуваше в момента, неспособен да откъсне поглед от задника й, когато тя се навеждаше, за да извади нещо от хладилника.