Той повдигна вежди, очевидно се изненада да ме види.
— Здравей!
— В неподходящ момент ли идвам? — попитах, хвърляйки поглед към снежнобелия маншет на ризата му, на който имаше бродиран миниатюрен монограм в китайско червено — печатни букви, но толкова дребни и стилизирани, че бяха почти невидими.
— Съвсем не. Всъщност, надявах се да се отбиеш — носеше червена вратовръзка с бледожълти шарки; черни обувки с връзки; и прекрасно скроен тъмносин костюм. — Моля, заповядай!
— Да не би да отивате някъде? — попитах, оглеждайки го плахо. С костюма изглеждаше като съвсем различен, не толкова объркан и меланхоличен, по-уверен в себе си — не като онзи Хоуби, който помнех от първото си посещение, раздърпан, с вид на красива, но занемарена бяла мечка.
— Ами… да. Но не веднага. Честно казано, в момента нещата при нас са пообъркани. Но това няма значение.
Какво ли означаваше това? Влязох вътре подир него — през подобната на джунгла работилница, между краката на маси и столовете с оголени пружини — и нагоре, през мрачната дневна, до кухнята, където териерът Козмо сновеше неспокойно напред-назад и скимтеше, а ноктите му потракваха по плочите. Когато влязохме, той отстъпи назад и ни изгледа нападателно.
— Защо той е тук? — попитах и коленичих, за да го погаля, но отдръпнах ръка, когато той трепна и отскочи.
— Мхм? — каза Хоуби. Като че ли нещо друго ангажираше мислите му.
— Козмо. Вече не иска ли да бъде с нея?
— О! Това е заради леля й. Тя не иска той да бъде там — Хоуби пълнеше чайника на умивалника; и — забелязах — чайникът трепереше в ръцете му, докато го правеше.
— Леля й?
— Да — каза той и сложи чайника да кипне, после се наведе и почеса кучето. — Горката малка животинка, не знаеш защо стана така, нали? Маргарет има много категорични възгледи по въпроса за кучета в стаята на болен. Несъмнено е права. Но сега ти си тук — каза той, поглеждайки през рамо със странно оживление. — Пипа не е преставала да говори за теб от последния път, когато беше тук.
— Наистина ли? — попитах възторжено.
— „Къде е онова момче?“, „Тук имаше едно момче“. Вчера ми казваше, че ще дойдеш и хоп! — каза той, със сърдечен, младежки смях, — ето, че ти дойде — изправи се с пукащи колене и избърса неравното си бяло чело с опаката страна на китката си. — Ако почакаш, ще можеш да влезеш при нея, за да я видиш.
— Как е тя?
— Много по-добре — каза той отривисто, без да ме погледне. — Много неща се случиха. Леля й ще я отведе в Тексас.
— Тексас? — повторих, след миг зашеметено мълчание.
— Опасявам се, да.
— Кога?
— Вдругиден.
— Не!
Хоуби изкриви лице — леко трепване, което изчезна в мига, когато го забелязах.
— Да, аз приготвях нещата й за път — каза той с бодър глас, противоречащ на неволния проблясък на мъка, който си бе позволил. — Идваха постоянно хора, нейни приятели от училище — всъщност днес е първият ни по-спокоен ден от доста време. Беше много натоварена седмица.
— А кога ще се върне?
— Ами… ще остане там доста време. Всъщност Маргарет ще я отведе да живее при нея.
— Завинаги?
— О, не! Не завинаги — каза той с тон, който ме накара да разбера, че е имал предвид именно завинаги. — Нали не напуска планетата — допълни той, като видя изражението ми. — Аз със сигурност ще ходя там да я виждам. А и тя сигурно ще идва тук да ми гостува.
— Но… — имах чувството, че таванът е рухнал върху мен. — Мислех, че тя живее тук. С вас.
— Е, така беше. Досега. Но аз съм сигурен, че там тя ще се чувства много по-добре — каза той доста неубедително. — За всички промяната е много голяма, но вярвам, че в крайна сметка всичко ще е за добро.
Беше очевидно, че не вярва на нито една дума от онова, което говореше.
— Но защо да не може да остане тук?
Хоуби въздъхна.
— Маргарет е полусестра на Уелти — каза той. — Другата му полусестра. Тя е най-близката роднина на Пипа. Така или иначе, й е кръвна роднина, а аз не съм. Тя смята, че Пипа ще се чувства по-добре в Тексас сега, когато вече е достатъчно добре, за да може да пътува.
— Не бих искал да живея в Тексас — казах слисан. — Там е много горещо.
— Аз мисля освен това, че лекарите там не са толкова добри, колкото тук — каза Хоуби, бършейки ръце. — Маргарет и аз сме на различно мнение по този въпрос.
После седна и впери поглед в мен.
— Очилата ти — каза той. — Харесват ми.
— Благодаря.
Не ми се искаше да говорим за новите ми очила — неприятно развитие на събитията, макар действително да ми помагаха да виждам по-добре. Госпожа Барбър ми избра рамки в оптиката „Е. Б. Мейровиц“, когато не успях да покрия изискванията в теста за добро зрение, направен от училищната медицинска сестра. Бяха кръгли, рогови, малко прекалено скъпи, малко по-подходящи за по-зрял човек, и възрастните около мен особено много се стараеха да ме уверяват колко ми отиват.