— Толкова хубаво звучи! Обичам коне. И все пак…
— Какво?
— Бих предпочела да остана тук! — изведнъж тя се насълзи. — Не разбирам защо трябва да заминавам.
— Трябва да им кажеш, че искаш да останеш.
Кога ръцете ни бяха започнали да се докосват? Защо ръката й беше толкова гореща?
— Но аз им казах! Всички смятат, че там ще е по-добре за мен.
— Защо?
— Не знам защо — отвърна тя нацупено. — Било по-спокойно, така казват. Но аз не обичам тишината, обичам да има много неща за чуване.
— И мен ще ме накарат да замина.
Пипа се надигна на лакът.
— Не! — възкликна тя стреснато. — Кога?
— Не знам. Скоро, предполагам. Трябва да отида да живея с баба си и дядо си.
— О — каза тя с копнеж, и се отпусна обратно на възглавницата. — А аз нямам баби и дядовци.
Сплетох пръсти с нейните.
— Моите не са особено симпатични.
— Съжалявам.
— Няма защо — отвърнах с възможно най-спокоен тон, макар сърцето ми да биеше така силно, че чувствах пулса във връхчетата на пръстите си. Ръката й в моята беше мека като кадифе, гореща като от треска, и съвсем леко влажна.
— Нямаш ли други роднини?
Очите й бяха толкова тъмни в слабата светлина, идваща от прозореца, че изглеждаха черни.
— Не. Или… — Дали баща ми влизаше в сметката? — Не.
Последва дълго мълчание. Все така бяхме свързани чрез слушалките — едната в нейното ухо, другата — в моето. Песен на раковини. Ангелски хорове и бисери. Внезапно всичко бе забавило ход; сякаш бях забравил как да дишам; непрекъснато затаявах дъх, а после издишвах накъсано и прекалено шумно.
— Каква каза, че е тази музика? — попитах, просто за да кажа нещо.
Тя се усмихна сънливо и посегна към една заострена, неапетитна на вид близалка, която лежеше върху станиолената си обвивка на нощното шкафче.
— Палестрина — каза тя през близалката, която бе пъхнала в устата си. — Тържествена литургия. Или нещо подобно. Те много си приличат.
— Харесваш ли я? — попитах. — Леля ти?
Тя ме гледа в продължение на няколко дълги мига. После остави внимателно близалката обратно върху опаковката и каза:
— Изглежда симпатична. Така ми се струва. Само че всъщност аз не я познавам. Това е някак странно.
— Но защо? Защо трябва да заминеш?
— Нещо свързано с пари. Хоуби не може да направи нищо — той не ми е истински чичо. Тя го нарича „измислен чичо“.
— Иска ми се той да ти беше истински чичо — казах аз. — Искам да останеш.
Внезапно тя седна в леглото, обви ме с ръце и ме целуна; изведнъж цялата кръв се оттече от главата ми, бързо и стремително, като че ли падах от скала.
— Аз… — бях обзет от ужас. Замаян, вдигнах инстинктивно ръка, за да изтрия целувката — но тази не беше влажна или отблъскваща, чувствах как топлината й се отпечатва и на опакото на ръката ми.
— Не искам да заминаваш.
— И аз не искам.
— Помниш ли, че си ме виждала?
— Кога?
— Точно преди…
— Не.
— Аз те помня — казах. По някакъв начин ръката ми бе стигнала до бузата й, аз я отдръпнах несръчно и си наложих да я прибера, свих я в юмрук и почти седнах върху нея. — Аз бях там — в този момент осъзнах, че Хоуби стои на вратата.
— Здравей, моя стара любов — макар че топлината в гласа му бе насочена предимно към нея, чувствах, че малка част от нея включва и мен. — Нали ти казах, че ще дойде пак.
— Каза! — тя отново се надигна в леглото. — И той дойде.
— Е, ще се вслушваш ли в думите ми друг път?
— Аз те слушах. Само че не ти вярвах.
Долният край на едно тънко перде галеше перваза на прозореца. Чувах далечната песен на уличното движение. Докато седях там, на ръба на леглото й, ми се струваше, че съм се озовал в онзи полубуден миг между съня и дневната светлина, в който всичко се слива и смесва, непосредствено преди да се промени, всичко се сливаше в една подвижна, еуфорична картина: дъждовната светлина, седналата в леглото Пипа и Хоуби на прага, и нейната целувка (със специфичния вкус на близалката, която сега предполагам, че е съдържала морфин), която още лепнеше по устните ми. И все пак, не съм сигурен, че дори морфинът може да бъде обяснение за моята зашеметеност в онзи миг, когато се оставях с усмивка да бъда обгърнат от щастие и красота. Замаяни, двамата се сбогувахме (нямаше обещания да си пишем; тя все още не беше достатъчно добре, за да пише) и после аз се озовах в коридора, където беше медицинската сестра, а леля Маргарет говореше на висок глас, който будеше у мен притеснение, чувствах успокояващата ръка на Хоуби на рамото си, силното му, вдъхващо доверие присъствие, подобно на котва, което ми напомняше, че всичко е наред. Не бях чувствал подобно докосване, откакто бе загинала майка ми — приятелска опора посред поредица смущаващи събития — и като бездомно куче, търсещо обич, аз почувствах някаква коренна промяна в привързаностите си, дълбоко, просмукващо се в кръвта ми, внезапно убеждение, че това място е добро, на този човек мога да разчитам, да му се доверя, никой няма да ми причини зло тук; убеждение, което ме накара да се просълзя за свой срам.