— В такъв случай трябва да ти е интересно при семейство Барбър. Мисля, че някои от техните вещи от епохата на кралица Ан и мебелите „чипъндейл“ не са по-лоши от това, което можеш да видиш в някой музей.
— Така е — отвърнах колебливо. — Но тук е по-различно. По-приятно — допълних, за да поясня.
— В какъв смисъл?
— Искам да кажа… — стиснах силно клепачи, опитвайки се да събера мислите си, — тук долу е прекрасно, това, че има толкова много столове при други столове… вижда се характерът им, разбирате ли? Искам да кажа, това, че един е… — не намирах подходяща дума — ами някак глуповат, но в приятен, симпатичен смисъл. А другият е някак нервен, с тези дълги, тънки крака…
— Имаш добър усет за мебели.
— Ами… — комплиментите ме притесняваха, никога не знаех как да реагирам, можех единствено да се правя, че не съм ги чул — когато са подредени един до друг, ти става ясно как са били направени. У семейство Барбър — не бях наясно как да изясня мисълта си — ами не знам, но там подредбата ми напомня на онези сцени с препарираните животни в природонаучния музей.
Когато Хоуби се разсмиваше, мрачното му, угрижено изражение изчезваше; добросърдечието му ставаше осезаемо, излъчваше се на вълни от него.
— Не, наистина е така — продължих, решен да упорствам и да обясня какво имам предвид. — Така, както тя ги е подредила — една отделна маса с лампа на нея, и всичко аранжирано така, че не бива да се мести — прилича ми на онези диорами, които поставят около някой як или нещо подобно, за да покажат естествения му хабитат. Хубаво е, но, разбирате ли… — посочих към столовете, подредени край стената — този е като арфа, другият като лъжица, а този… — направих жест, наподобявайки линията на стола.
— С облегалка като щит. Въпреки че, трябва да ти кажа, най-хубавият му детайл са пискюлите на подлакътниците. Може би не го осъзнаваш — каза той, преди да започна да разпитвам за подлакътниците, — но за теб възможността да виждаш всеки ден около себе си нейните мебели е своеобразно възпитание — да ги виждаш в различна светлина, да можеш да плъзнеш ръка по тях, когато пожелаеш — той дъхна върху стъклата на очилата си и ги избърса с едно ъгълче на престилката. — Не трябва ли вече да се прибираш?
— Всъщност не — отвърнах, макар че вече ставаше късно.
— Хайде тогава — каза той, — да се хващаме на работа. Ще можеш да ми помогнеш с онзи малък стол там долу.
— С козите крака?
— Да, с козите крака. Там има закачена още една престилка — знам, прекалено голяма е, но току-що намазах стола с ленено масло и не искам да изцапаш дрехите си.
xii.
Дейв, психиатърът, бе казвал неведнъж, че му се иска да си избера някакво хоби — съвет, който ме дразнеше, защото предлаганите от него хобита (федербал, тенис на маса, боулинг) ми се струваха ужасно тъпи. Ако смяташе, че една-две игри на тенис на маса ще ми помогнат да преодолея мъката по майка си, той беше сериозно заблуден. Но — както свидетелстваха празният дневник, даден ми от господин Нюспийл, учителят по английски; предложението на госпожа Суонсън да се запиша на курсове по рисуване след училище; предложението на Енрике да ме заведе да гледам баскетбол на откритите игрища на Шесто Авеню; и дори спорадичните опити на господин Барбър да събуди у мен интерес към морска сигнализация и морски карти — очевидно много възрастни споделяха това мнение.
— Но какво все пак обичаш да правиш в свободното си време? — беше ме попитала госпожа Суонсън в нейния призрачен, бледосив кабинет, където миришеше на билков чай и пелин, на ниската масичка имаше високи купчини от списанията „Севънтийн“ и „Тийн Пийпъл“, а на фона се носеше сребрист звън на камбанки — някаква азиатска музика.
— Не знам. Обичам да чета. Да гледам филми. Да играя компютърни игри — Age of Conquest II и Age of Conquest: Platinum Edition. Не знам — повторих, защото тя не откъсваше поглед от мен.
— Е, това са все хубави неща, Тио — каза тя с угрижен вид. — Но би било добре да намерим някакво групово занимание, което да ти бъде интересно. Нещо, което изисква работа в екип, нещо, което да вършиш заедно с други твои връстници. Мислил ли си да се заемеш с някакъв спорт?
— Не.
— Аз се занимавам с едно бойно изкуство, наречено айкидо. Не знам чувал ли си за него. Това е начин да се възползваш от движенията на противника, вид самозащита.
Отклоних поглед от нея и вперих очи в окачената зад главата й очукана дървена плоскост с изображението на Светата Дева от Гуадалупе.
— А може пък да се заемеш с фотография — тя сключи ръцете си с много тюркоазени пръстени на бюрото. — Ако не се интересуваш от рисуване. Но искам да отбележа, че госпожа Шийнкопф ми показа някои от рисунките ти от миналата година — нали си спомняш, онази редица покриви, водните кули, изгледът от прозорците на кабинета? Показват, че имаш добро око — този изглед ми е познат, а ти си уловил действително интересни черти, някаква енергия — струва ми се, тя употреби думата „кинетична“, има някакво наистина приятно движение в пейзажа, с всички тези пресичащи се равнини и ъглите на пожарните стълби. Опитвам се да обясня, че не е толкова важно какво точно ще правиш — просто ми се иска да намерим начин да станеш по-отворен.