— О! — каза госпожа Барбър, след като помълча изненадано миг-два. Сега тя бе хваната в крачка. Ако й се бе случвало някога да отиде по на юг от Четиринайсета улица, по каквато и да било причина, то поне такъв случай не ми беше известен. — Добре, ще видим.
— Не за да купувате нещо. Просто да огледате. Има някои хубави неща.
Госпожа Барбър примигна, после каза:
— Разбира се. — Стори ми се странно неуверена — погледът й беше едновременно неподвижен и нефокусиран. — Да, чудесно. Сигурна съм, че ще ми бъде приятно да се запознаем. Не сме се запознавали досега, нали?
— Не, струва ми се, не.
— Така или иначе… Анди, съжалявам, дължа ти извинение. И на теб, Тио.
На мен? Не знаех какво да кажа. Анди — който скрито посмукваше палеца си от едната страна — повдигна леко едното си рамо, когато тя се обърна бързо и напусна стаята.
— Какво е станало? — попитах тихо.
— Разстроена е. Няма нищо общо с теб. Плат си е у дома — допълни той.
Сега, след последните му думи, осъзнах, че от далечния край на апартамента се носи музика — тежко басово думкане, сякаш проникващо в подсъзнанието.
— Защо? — попитах. — Нещо не е наред ли?
— Нещо се е случило в училището.
— Нещо лошо?
— Бог знае — отвърна той едва чуто.
— Проблеми ли има?
— Предполагам. Никой не иска да говори за това.
— Но какво е станало?
Анди направи гримаса: „Кой знае“.
— Беше тук, когато се прибрахме от училище — чухме музиката. Китси се развълнува и хукна да му каже „добре дошъл“, но той се разкрещя и тръшна вратата в лицето й.
Трепнах. Китси обожаваше Плат.
— После мама се прибра. Остана известно време в стаята му. После започна да говори по телефона. Не съм сигурен, но мисля, че татко ще се прибере скоро. Днес трябваше да вечерят със семейство Тикнър, но ми се струва, че вечерята е отменена.
— А ние кога ще вечеряме? — попитах след кратко мълчание. Обикновено в делничните вечери се хранехме пред телевизора, докато си пишехме домашните — но сега, когато Плат си беше у дома, а господин Барбър също се прибираше, пък и плановете на семейството за вечерта се бяха променили, изглеждаше по-вероятно всички да се съберат на вечеря в трапезарията.
Анди пооправи очилата си със суетлив жест на стара жена. Макар че аз бях тъмнокос, а неговата коса беше светла, съзнавах отлично, че благодарение на еднаквите рамки за очила, избрани за нас от госпожа Барбър, двамата си приличахме като грахови зърна — особено след като чух някакво момиче в училище да ни нарича „братя Сухарски“ (може да беше и „Психарски“, но във всеки случай не беше комплимент).
— Хайде да прескочим до „Серендипити“ и да си вземем хамбургери — предложи той. — Предпочитам да не съм у дома, когато татко се прибере.
— Вземете и мен — обади се неочаквано Китси, която дотърча и спря точно пред нас, зачервена и задъхана.
Двамата с Анди се спогледахме. Китси не обичаше да я виждат дори застанала до нас на опашката на автобусната спирка.
— Моля — изхленчи тя, поглеждайки ту него, ту мен. — Тоди е на тренировка по футбол, а аз си имам мои пари. Не искам да оставам сама с тях, моля ви!
— Е, хайде — казах на Анди, а тя ми хвърли поглед, изпълнен с благодарност.
Анди пъхна ръце в джобовете си.
— Добре тогава — каза и той безизразно. Казах си, че приличат на две бели мишки — само че Китси беше като захарно мишле, мишка-принцеса от приказките, докато Анди напомняше по-скоро на онези нещастни анемични мишлета от магазините за домашни любимци, с които можеш да храниш домашната си боа-констриктор.
— Вземи си нещата. Давай! — настоя той, защото тя продължаваше да стои, загледана в него. — Няма да те чакам. И не забравяй да си вземеш парите, защото нямам намерение да ти плащам сметката.
xiii.
През следващите няколко дни не отидох при Хоуби — от лоялност към Анди, макар че много ми се искаше поради напрегнатата атмосфера, която цареше навсякъде в дома. Анди беше прав: оказа се невъзможно да се разбере какво е направил Плат, тъй като господин и госпожа Барбър се държаха така, като че ли абсолютно всичко си беше наред (макар да бе ясно, че не е така), а самият Плат не казваше и дума, само седеше нацупен на масата, с паднали на лицето му кичури коса.
— Можеш да ми вярваш — казваше Анди, по-добре е, когато ти си тук. Поне говорят и се стараят малко повече да се държат нормално.
— Какво е направил според теб?
— Честна дума, не знам. И не искам да знам.
— Искаш, разбира се.