— Е, да — отстъпи Анди. — Но наистина нямам и най-бегла представа.
— Как мислиш, да не би да е излъгал за нещо? Или е откраднал? Или е дъвкал дъвка в училищния параклис?
Анди сви рамене.
— Последния път имаше неприятности, защото беше ударил някого със стик за лакрос в лицето. Но тогава не беше така — и после, съвсем изненадващо, добави: — Мама обича най-много Плат.
— Така ли мислиш? — попитах уклончиво, макар да знаех отлично, че това е истината.
— Татко обича най-много Китси. А мама обича най-много Плат.
— Но тя обича много и Тоди — казах, преди да осъзная как звучат думите ми.
Анди направи гримаса.
— Бих решил, че са ме подменили при раждането — каза той. — Ако не приличах толкова много на мама.
xiv.
По някаква причина, по време на тази мъчителна интермедия (може би защото загадъчните проблеми на Плат ми напомняха за моите собствени) ми хрумна, че би трябвало да кажа на Хоуби за картината, или — най-малкото — да засегна мимоходом тази тема, за да видя каква ще бъде реакцията му. Затрудняваше ме въпросът по какъв начин да я спомена. Тя все още беше в нашия апартамент, там, където я бях оставил, в торбата, която изнесох от музея. Когато я видях облегната на дивана в предната стая през онзи ужасен следобед, когато се бях върнал там, за да си взема някои неща, които ми трябваха за училище, минах точно покрай нея, избягвайки я старателно, както бих избегнал някой досаден бездомник на тротоара, и през цялото време чувствах хладните бледи очи на госпожа Барбър, вперени в гърба ми, а после виждах как се плъзгат из апартамента ни, по вещите на майка ми, докато тя стоеше на прага със скръстени ръце.
Беше много сложно. Всеки път, когато се замислех за това, стомахът ми се свиваше, така че първият ми инстинкт беше да захлопна капака над този проблем и да се опитам да мисля за друго. За съжаление беше минало толкова време, без да кажа каквото и да било на когото и да било, че сякаш вече беше прекалено късно да казвам каквото и да било. А колкото повече време прекарвах с Хоуби — с неговите сакати мебели „хепълуайт“ и „чипъндейл“, старите вещи, за които той се грижеше така усърдно — толкова повече изпитвах чувството, че не е редно да мълча. Ами ако някой намереше картината? Какво щеше да стане с мен? Откъде можех да зная, домоуправителят можеше да е влизал в апартамента ни, той имаше ключ, но дори да влезеше не беше сигурно, че ще се натъкне на картината. И все пак съзнавах, че си търсех белята, оставяйки я там, докато отлагах момента, в който трябваше да взема решение какво да правя.
Не че ми беше неприятно да я върна; ако можех да я върна по вълшебство, само със силата на желанието си, бих го направил незабавно. Само че не можех да измисля начин на връщане, който да не излага на опасност нито мен, нито картината. От бомбения атентат в музея насам из целия град имаше разлепени съобщения, че пакети, оставени по каквато и да било причина без надзор, ще бъдат унищожавани — поради което отпадаха най-блестящите ми идеи за връщане на картината анонимно. Всеки съмнителен куфар или пакет щеше да бъде взривен без колебание.
От всички възрастни, които познавах, имаше само двама, с които според мен беше възможно да споделя тайната си: Хоуби или госпожа Барбър. От тях двамата Хоуби несъмнено беше по-привлекателният и не толкова плашещ кандидат. Щеше да ми бъде много по-лесно да обясня на Хоуби как стана така, че изобщо изнесох картината от музея. Че това можеше да се разглежда като някаква грешка. Че бях следвал инструкциите на Уелти, че тогава бях със сътресение на мозъка, че не бях съзнавал напълно какво върша. Че не бях имал предвид да я оставя при себе си толкова време. И все пак, в това мое несигурно положение, докато още не беше ясно къде ще живея занапред, ми се струваше лудост да се осмеля да си призная нещо, за което бях убеден, че в очите на мнозина ще бъде много сериозно престъпление. После, по някакво стечение на обстоятелствата — точно когато вече съзнавах, че не мога да продължа да чакам и че се налага да предприема нещо — видях малка черно-бяла снимка на картината в бизнес-страниците на „Таймс“.
Сега, може би поради обзелия цялото домакинство смут след изпадането на Плат в немилост, вестникът от време на време биваше изнасян извън кабинета на господин Барбър, разделян на части, а после отделни страници от него се появяваха тук-там. Тези несръчно сгънати страници бяха обикновено разпилени близо до някоя увита със салфетка чаша с газирана вода (визитната картичка на господин Барбър) на ниската масичка в дневната. Статията беше дълга и скучна, някъде към края на бизнес-секцията, имаше нещо общо със застрахователния бизнес — ставаше дума за това колко е трудно да се организират големи изложби в условия на икономическа нестабилност, и най-вече за проблемите около застраховането на големи произведения на изкуството. Но онова, което привлече погледа ми, беше текстът под снимката: „Щиглецът“, шедьовърът на Карел Фабрициус от 1654 година, е унищожена.