— Баща ми имаше транспортна фирма (това вече знаех; името на компанията беше толкова прочуто, че дори аз го бях чувал) и през летните и коледните ваканции ме пращаше да товаря камиони — трябвало да се постарая, за да заслужа правото да карам някой от тях, така казваше. Мъжете на товарните рампи млъкваха като пънове, когато се появях там. Синът на шефа, нали разбираш. Вината не беше тяхна, като работодател баща ми беше гадно копеле. Така или иначе, караше ме да върша това от момента, когато навърших четиринадесет години, след училище и през почивните дни — товарех сандъци под дъжда. Понякога помагах и в офиса — потискащо, безрадостно място. През зимата там беше мразовито, през лятото — ужасно горещо. Трябваше да крещим, за да се чуваме над шума на вентилаторите. Първоначално го правех само лятно време и през коледните ваканции. Но после, след втората ми година в колежа, той обяви, че нямало вече да ми плаща таксата.
Бях намерил парче дърво, което ми се струваше подходящо, за да закърпим с него счупеното, и го плъзнах към него.
— Оценките ви ли бяха лоши?
— Не — представях се добре — каза той, взе дървото и го вдигна към светлината, после го сложи в купчината евентуално подходящи. — Работата е там, че той самият не беше ходил в колеж, а пък се бе справил чудесно, нали така? Да не би да си въобразявах, че съм нещо повече от него? Но имаше и още нещо — той просто беше такъв човек, имаше нужда да тормози всички около себе си, нали познаваш този тип хора, и си мисля, че сигурно е разсъждавал така — какъв по-добър начин да ме държи в подчинение и да ме принуди да му работя безплатно? Първоначално… — в продължение на няколко мига той оглеждаше съсредоточено друго парче фурнир, после сложи и него при възможните, — първо ми каза да прекъсна следването за една година — или дори за четири, пет, за колкото е необходимо — и да си спечеля парите за следване по трудния начин. Никога не виждах и цент от парите, които изработвах. Живеех у дома, а той внасяше сумите по специална сметка — за мое добро, нали разбираш. Казвах си, че постъпва сурово, но справедливо. Но после — след като му бях служил на пълен работен ден в продължение на три години — правилата на играта се промениха. Внезапно — той се разсмя — ами излезе, че не съм разбрал правилно уговорката. Оказа се, че съм му изплащал първите две години от следването си. Не бил отделял настрана нищо.
— Но това е ужасно! — казах, след като бях помълчал стъписано. Не можех да разбера как може да се смее, като описва такова непочтено отношение.
— Е — той извърна очи към тавана, — все още бях малко зелен, но осъзнах, че ако я карам така, ще остарея, преди да успея да се измъкна оттам. Само че — при положение, че нямах пари и нямах къде да живея — какво можех да направя? Опитвах се отчаяно да измисля нещо, когато — ето ти чудо! — стана така, че Уелти се появи в офиса един ден, точно когато баща ми ме ругаеше. Обичаше да ме унижава пред хората си този мой баща — перчеше се като мафиотски бос, повтаряше, че му дължа пари за това и онова, че си ги удържал от моята така наречена „заплата“. Че не ми давал чека със заплатата заради някакво въображаемо нарушение. Такива неща.
Уелти… това не беше първия път; когато го видях. Беше идвал в офиса, за да урежда транспорт на покупки от разпродажби — винаги е твърдял, че с този негов гръб трябвало да полага повече усилия, за да направи добро впечатление, да накара хората да видят човека, а не недъга и такива неща, но аз го харесах от първия миг. Повечето хора го харесваха — дори баща ми, а той беше човек, който — как да кажа — не развиваше лесно добри чувства към хората. Така или иначе, Уелти стана свидетел на това избухване, а на другия ден се обади по телефона на баща ми и каза, че съм му необходим, за да подготвя за транспорт мебелите от някаква къща, чието обзавеждане бил купил. Бях едро, яко момче, работех усърдно — точно каквото му трябваше. И така… — Хоуби се изправи и протегна ръце над главата си, — Уелти беше ценен клиент. И баща ми, каквато и да е причината за това, се съгласи.
— Къщата, чието обзавеждане му помагах да опакова, беше старият дом на семейство Де Пейстър. А се случи така, че аз бях познавал добре старата госпожа Де Пейстър. От времето, когато бях малко дете, обичах да й ходя на гости — беше забавна старица, носеше яркожълта перука, и беше истински извор на информация, навсякъде около нея имаше документи, знаеше всичко за местната история, а и умееше да разказва невероятно увлекателно — тъй или иначе, къщата си я биваше, беше натъпкана със стъкло на „Тифани“, имаше много хубави мебели от началото на деветнайсети век, и аз успях да помогна за установяването на произхода на много от тях, доста повече от дъщерята на госпожа Де Пейстър, която не проявяваше и най-малък интерес към стола, на който бе седял президентът Маккинли и изобщо към подобни неща.