Докато говореше, удивлението ми нарастваше. Просто не бях в състояние да осмисля присъствието й: дрезгавия глас на човек, който пие редовно, мускулестите ръце, китайския йероглиф, татуиран на големия пръст на крака й; дългите, квадратни нокти на пръстите с подчертаните бели връхчета; обиците с формата на морски звезди.
— Ъъъ, ние пристигнахме на „Ла Гуардия“ преди два часа — каза баща ми, покашляйки се, като че ли това обясняваше всичко.
Нима баща ми ни беше оставил заради тази жена? Потресен, аз отново погледнах към госпожа Барбър — но установих, че тя беше изчезнала.
— Тио, аз приключих с Лас Вегас — каза баща ми, загледан някъде над главата ми. Все още бе съхранил овладяния, уверен глас, който дължеше на актьорския си опит, но макар тонът му да беше авторитетен както винаги, ми беше ясно, че той се чувства не по-малко неловко от мен. — Предполагам, че трябваше да се обадим, но си казах, че ще е по-лесно направо да дойдем да те вземем.
— Да ме вземете ли? — повторих след дълго мълчание.
— Кажи му, Лари — каза Ксандра, а после се обърна към мен: — Би трябвало да се гордееш с твоето татенце. Спря да пие. Колко дни вече сме трезвени? Петдесет и един? При това се справи сам — изобщо не е влизал в клиника — прочисти се на дивана с кошница шоколадови яйца и шишенце „Валиум“.
Тъй като се чувствах толкова неудобно, че не исках да гледам нито нея, нито баща си, погледнах обратно към вратата — и видях Китси Барбър; застанала в коридора, тя слушаше всичко с ококорени очи.
— Защото, искам да кажа, аз просто не бях готова да приема такова нещо — заяви Ксандра с тон, който подсказваше, че моята майка е приемала и окуражавала алкохолизма на баща ми. — Искам да кажа — моята майка беше такъв впиянчен боклук, че можеше да повърне в чашата си с „Канейдиън Клъб“ и после да я изпие въпреки това. И една вечер му викам: Лари, няма да ти кажа „недей да пиеш никога вече“, пък и честно казано, мисля, че „Анонимни алкохолици“ е вече прекалено, защото проблемът ти не е толкова сериозен…
Баща ми се покашля и се обърна към мен с любезното изражение, което обикновено пазеше за непознати. Може би действително беше спрял да пие; но лицето му беше все така подпухнало, потно, с малко замаяно изражение, като че ли през последните осем месеца беше живял от коктейли с ром и хавайски коктейлни хапки.
— Ъъъ, синко — каза той, — дойдохме тук направо от самолета, защото… разбира се, искахме да те видим веднага…
Чаках.
— … трябва ни ключът за апартамента.
Нещата се развиваха малко прекалено бързо за мен.
— Ключът ли? — попитах.
— Не можем да влезем там — каза грубо Ксандра. — Опитахме вече.
— Работата е там, Тио — каза баща ми с ясен и сърдечен тон, прокарвайки с делови жест ръка през косата си, — налага се да вляза в жилището на Сътън Плейс и да видя какво е положението. Убеден съм, че там цари хаос, и някой трябва да влезе и да се погрижи за вещите.
„Ако не оставяше всичко в такъв проклет хаос…“ Бях чул баща си да крещи това на майка ми, когато — около две седмици, преди да изчезне — между тях избухна най-страшният скандал дотогава, защото обиците с диаманти и изумруди, които принадлежаха на майка ми, изчезнаха от подноса на нощното й шкафче. Баща ми (целият зачервен, той я имитираше със саркастичен фалцет) твърдеше, че това е станало по нейна вина, че вероятно ги е взела Чинция или някой друг, кой знае кой, по дяволите, глупаво било да се оставят накити да се търкалят така, и че може би това щяло да й послужи за урок, за да се грижи занапред по-добре за вещите си. Но майка ми — пепелявобледа от гняв — бе изтъкнала с хладен, безизразен тон, че била свалила обиците в петък вечер, а оттогава Чинция не бе идвала на работа.
„Какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?“, бе изревал баща ми.
Мълчание.
„Значи, сега станах и крадец, а? Обвиняваш собствения си съпруг, че е откраднал бижутата ти? Що за смахнато, безумно обвинение е това? Трябва да се лекуваш, ясно ли ти е? Наистина се нуждаеш от професионална помощ…“
Само че се оказа, че не бяха изчезнали само обиците. След като той самият изчезна, се оказа, че липсваха и други неща — включително пари и някои антични монети, които тя бе наследила от баща си; тогава майка ми смени ключалките и предупреди Чинция и портиерите да не го пускат, ако се появеше, докато тя беше на работа. Но разбира се, сега всичко беше различно, нищо не можеше да му попречи да влезе в апартамента, да се рови из вещите й и да вземе каквото пожелае; но докато стоях и го гледах, и се питах какво, по дяволите, да отговоря, половин дузина неща се въртяха в съзнанието ми и на първо място сред тях беше картината. Всеки ден, в продължение на седмици, си бях повтарял, че трябва да отида там и да се погрижа за нея, да измисля някакъв вариант, но все отлагах, отлагах, и ето, че сега той беше тук.