— Какво правиш?
Баща ми стоеше на прага — тъмен силует, загърбил светлината.
— Нищо.
Той се наведе и вдигна торбата, която бях оставил на пода в коридора.
— Какво е това тук отвън?
— В тази торба носех учебниците си — казах след кратко мълчание — макар очевидно да ставаше дума за сгъваема пазарска торба от онези, които майките носеха в чантите си и нито аз, нито което и да било момче не би отишло с нея на училище.
Баща ми я хвърли през отворената врата, бърчейки нос заради миризмата.
— Пфу — каза той и размаха ръка пред лицето си, — тук мирише на непрани чорапи.
Докато се пресягаше през вратата и натискаше ключа на лампата, аз успях с едно сложно, спазматично движение да покрия картината с кърпата така, че (надявах се) той да не я види.
— Какво е това там?
— Плакат.
— Виж какво, надявам се, че нямаш намерение да помъкнеш куп боклуци към Вегас. Няма нужда да вземаш зимни дрехи — няма да ти трябват, освен може би някой ски-екип. Няма да повярваш какви възможности за ски има при Тахо, не като на онези заледени ниски планини тук на север.
Разбирах, че трябва да отговоря нещо, особено като се има предвид, че това бе най-дългата и дружелюбна реплика, която бе отправил към мен, откакто се появи, но някак не успявах да събера мислите си
Баща ми продължи рязко:
— Знаеш ли, не беше никак лесно да се живее с майка ти — той вдигна от бюрото ми нещо, което приличаше на стар тест по математика, погледна го и го хвърли обратно. — Беше затворен човек. Нали знаеш какъв й беше обичаят. Пускаше кепенците. Изолираше ме. Винаги държеше да постъпва правилно, дори когато това усложняваше нещата. Беше въпрос на надмощие, разбираш ли — тя наистина беше вманиачена на тема контрол. Честна дума, макар да ми е неприятно да го кажа, беше се стигнало дотам, че ми беше неприятно дори да бъда в една стая с нея. Тоест, аз не твърдя, че е била лош човек. Просто в един момент нещата си вървяха добре, и в следващия — бам! Ами сега, какво направих — а тя прилагаше познатия трик с мълчанието.
Не отговорих — стоях там притеснен, с картината, покрита с плесенясалата кърпа, светлината бе насочена право към очите ми, искаше ми се да бъда където и да било другаде (в Тибет, на езерото Тахо или на луната) и не проговарях, защото се опасявах, че няма да се овладея. Онова, което той бе казал за майка ми, бе съвършено вярно: често се случваше да стане необщителна, а когато беше разстроена, беше много трудно да се разбере какво мисли, но аз нямах желание да обсъждам недостатъците на майка си, пък и във всеки случай те изглеждаха доста незначителни в сравнение с тези на баща ми.
Баща ми продължаваше:
— … защото аз няма какво да доказвам, разбираш ли? В тази игра участват двама. Въпросът не е там кой е прав и кой — крив. Да, признавам, аз също нося вина за някои неща, макар че съм длъжен да подчертая нещо, което и ти знаеш — тя несъмнено умееше да пренаписва историята в своя изгода. — Беше странно да бъда отново в една стая с него: струваше ми се почти, че той издаваше различна миризма, беше придобил нова плътност и тежест, бе станал някак загладен, като че ли бе намазан от глава до пети с пласт тлъстина, дебел половин инч. — Предполагам, че в много бракове възникват проблеми като нашите — но тя се беше ожесточила ужасно, нали разбираш? А и с тази отчужденост… Наистина, просто чувствах, че не мога да живея повече с нея, макар че, Бог ми е свидетел, тя не заслужаваше това…
„Несъмнено не го заслужаваше“, казах си на ум.
— Защото нали знаеш каква беше истинската причина — не знаеш ли? — каза баща ми, облегнал се на рамката на вратата с лакът и ме изгледа проницателно. — Знаеш ли защо си тръгнах? Трябваше да изтегля пари от банковата ни сметка, за да платя данъци, а тя побесня, като че ли ги бях откраднал — наблюдаваше ме много внимателно, искаше да види реакцията ми. — От нашата обща банкова сметка. Искам да кажа, че по принцип, ако свалим картите на масата, тя ми нямаше доверие. Не вярваше на съпруга си.
Не знаех какво да кажа. За първи път чувах това за данъците, но несъмнено не беше тайна, че майка ми нямаше вяра на баща ми, когато ставаше дума за пари.
— Господи, колко злопаметна беше — каза той, с почти весела гримаса, плъзгайки ръка надолу по лицето си. — Око за око. Винаги гледаше да си го върне тъпкано. Защото — и това е вярно — тя никога нищо не забравяше. Можеше да чака двайсет години, за да ти натрие носа. И няма спор, аз съм този, който винаги се оказваше лошият, а може и наистина да съм лошият…