— Чакай… — простена тя и пак протегна ръце да се улови за него, но той бързо излезе от стаята.
Самуил се прибра в комитското жилище във вътрешната крепост. За това, което се случи в някогашната Аронова къща, не каза нито на брата си, нито на Симеона Илица. Той като да забрави какво се бе случило там или двубоят му с Василия Катакалон сякаш бе станал много отдавна… Само късата няма сцена край лежанката беше непрестанно пред очите му, той напрягаше поглед до болка, за да я раздвижи, да види как бе протекла тя, да види какво бе станало миг преди това. Възбудените му мисли се втурваха ту в една, ту в друга посока и всичко, което строеха, той го изживяваше с голяма мъка, все отново и отново. Той виждаше как Василий Катакалон прегръща жена му или как тя се изтръгва от прегръдките му, като чува почукването на вратата, но малко по-късно ги виждаше как стоят спокойно до лежанката, като близки роднини. Те наистина са роднини — Агата не би лъгала така глупаво, по какво ли не бе чувал той за нравите на ромеите…
Мойсей Мокри нищо не подозираше; той сякаш и не забелязваше мълчанието на Самуила, посърналото му лице. И Самуил беше благодарен, че брат му не проявяваше любопитство. Симеон Илица се бореше със своята младежка свенливост в чуждата къща и нищо не питаше или не се решаваше да пита. Самуил едва дочака, докато брат му и Илица се навечерят, и стана:
— Уморен съм. Трябва да си легна. Утре рано заминавам отвъд. — Той спря поглед върху Симеона Илица, сложи ръка на рамото му и продължи с омекнал глас: — Ти ще останеш за стотник в моя полк… Искаш ли? Не съм те и попитал досега…
Лицето на младия човек просия:
— Какво по-добро за мене…
Светлината в младите очи, пълни с възхита и благодарност, проникна до самото сърце на Самуила и той тихо, едва чуто въздъхна. Скритата болка в сърцето му не стихваше.
Той прекара нощта буден и напусна комитското жилище още в ранни зори. Слезе сам на пристанището и нареди за чунове, които трябваше да ги пренесат на отвъдния бряг, нареди и за кола. Точно при изгрев слънце колата спря пред къщата с колоните, малко след това там се появи и Самуил със слугата си. В къщата, види се, го бяха чакали. Още щом се показа, на площадката вън излезе същият слуга, който предния ден не искаше ла го пусне, а сега се поклони доземи пред него. Самуил рече:
— Съобщи на господарката, че я чакам.
Възсухото му лице беше още по-бледо, но спокойно. Не се промени лицето му и когато се появи на вратата Агата; той видя, че очите й бяха зачервени от плач, пък и сега бяха пълни със сълзи. Тя беше цяла забулена — повече, отколкото беше нужно за път, и водеше за ръка по-голямото им дете, което все още не се държеше здраво на крачката си. Самуил се наведе и го дигна на ръце, детето се дръпна уплашено и тихо проплака, протягайки ръчички към майка си, но той го задържа здраво в едната си ръка, а другата ръка подаде на жена си и я поведе към колата. На няколко стъпки след тях вървяха предишната дойка Анастасия с второто им дете, също и нова една дойка; затропотиха със сандалите си по мраморната стълба слугите и слугините на Агата, надигали ковчези, кожени торби, та и арфата на господарката си.
Над езерото бе изгряло тихо слънчево утро, едва-едва потрепваше блесналата водна повърхност под прохладните повеи на утринния ветрец. Самуил и Агата с двете деца и двете дойки влязоха в един чун, а слугите с ковчезите и торбите — в друг. Редките минувачи по крайбрежната улица и неколцина рибари по брега наблизу с любопитство попоглеждаха към двата чуна, които скоро се понесоха по водата един след друг.
Чуновете спряха на отвъдния бряг още преди пладне, но до тъмно тоя ден Самуил Мокри се занимаваше само с работите около бащините си имоти. Прибра се късно в покоите на жена си и там вечеря заедно с нея. Докато си легнаха тая нощ, те едва ли размениха повече от десетина думи. Арфата на Агата пак бе се върнала в своя ъгъл, но сякаш беше живо същество и странно изглеждаше нейното присъствие в стаята на тия двама мълчаливи люде.
Самуил спа дълбоко тая нощ — уморено беше вече младото му тяло, а откога още не бе лягал в свое легло… Когато се събуди, зората светлееше в прозорците на стаята. Той се изправи в леглото и погледна към жена си: тя лежеше по гръб, с отворени очи. Беше отдавна будна.
Самуил се подпря с гръб на възглавниците и започна, както бе мислил и премислял още предния ден:
— Ние трябва да поговорим. Ти трябва да ми кажеш всичко.
— Питай — отговори тя веднага, като че ли бе очаквала и бе се готвила за тоя разговор.
— Защо напусна къщата?
— Тук съм като в затвор. Не виждам никого освен слугите и войниците… все едни и същи люде.