Сега, когато всичко бе преминало, Агата мислеше, че не би устояла още дълго срещу упорството на братовчеда си. Тя плака през цялата оная нощ, когато видя прободеното му тяло и пожълтялото му мъртвешко лице, поплака и сега за него, но виждаше, че той би я погубил. Тя дишаше с облекчено сърце, минала бе по ръба на една дълбока, тъмна пропаст, но и сега обичаше мъртвия повече от Самуила, който бе я спасил от неговата опасна страст. Такова беше невярното й сърце, такъв беше и слабият й ум. До Самуила я държеше страхът й от него и сега много повече, след като бе убил братовчеда й, страхът също да не би той да й отнеме децата. Имаше и нещо друго, което я претегляше към него: когато Самуил хвърли нощната си дреха, за да облече дневното си облекло, тя се загледа в голото му тяло и почувствува желание към това младо тяло. Такова беше сърцето й, такъв беше и умът й. Самуил нищо не забеляза — те бяха далеч един от друг, макар да бяха спали в едно легло.
Самуил Мокри подкара бързо коня си още от портата на твърдината, заблъска и Радой след него корема на своя кон с широките железни стремена:
— Къде сме се затичали, ду-душата си човек не може да събере… Не те оставя един ден барем да си починеш, да полежиш, ко-костите ми изгниха…
Те навлязоха дълбоко в гората и ги обхвана от всички страни тишина. Глухо кънтеше тропотът на конските копита и сякаш оставаше там, по неравния път, не можеше да премине през невидимите стени на тая сякаш всевечва тишина. Дори и самотните удари на кълвача някъде наблизу оставаха затворени в самата тишина. Тук-там по дървесата се виждаха гнезда, но те бяха вече празни — птичките се събираха сега по окрайнините на гората, повече нататък сега дебнеха и горските зверчета, и дивата мачка, и рисът, и вълкът, нататък и мечката душеше за медец, нататък, по слънчевите поляни пасеше и кошутата със своето малко. Тук беше пусто и здрачно под широките, дебели клони в тоя ранен час. Около дънерите гниеше стара шума, някъде ще се белне надигнала се тая сутрин гъба или тревица се зеленее — следа на изчезнало слънчево петно. Трудно проникваше тук горещото вече слънце през гъстата шума, а сега беше още ранно утро и само младите върхове на дървесата горяха в блясъка му. Утихнал бе и утринният ветрец или може би никога не проникваше между дебелите изкорубени дънери. Замлъкна и Радой — нямаше и с кого да говори в това пустинно мълчание. После изеднаж нахлу в тишината, като че ли внезапно се отприщи, шумът на потока, който караше воденицата на дедъц Дамян.
Още преди да излязат на поляната пред самата воденица, двамата конници видяха пред стволовете на дървената трима люде там, застанали един срещу друг. Когато конете излязоха на поляната, те и тримата се извърнаха да погледнат; това бяха дедъц Дамян и други двама мъже. Самуил видя как старият богомил протегна ръка към двамата непознати, негли да ги спре, да ги задържи, войводата скочи от коня си по-далеко от тях и остави животното на Радоя. Приближи се и поздрави стария воденичар, загледа се миг в другите двама мъже. Те бяха млади люде, в здраво, полуселско облекло, препасани с широки кожени ремъци. И двамата бяха с бради и с дълги коси. Единият стърчеше с цяла глава по-висок от другия и беше строен, с изпънати гърди, с широко, отворено лице; другият бе мушнал ръце в ремъка си и гледаше недружелюбно изпод тъмните си вежди, леко привел напред едрата си глава.
— Идвам при тебе по работа, дядо Дамяне — рече Самуил Мокри и като че ли с тия свои думи искаше да отстрани другите двама непознати мъже.
— За пръв път чувам да говори за работа човек като тебе — каза по-дребният нетърпеливо.
— Не изглежда, че и ти си от много работливите — отвърна бързо Самуил. — Или само езикът ти работи и повече, отколкото е нужно. Дедъц Дамян побърза:
— Това е Самуил Мокри. Тъкмо в тоя миг Радой минаваше с двата коня там, и изкривил зъл поглед към непознатите мъже:
— А да те ши-шибне с бич по зурлата, веднага ще се превиеш пред него…
Старецът посочи с ръка двамата непознати:
— Те са добри люде, войводо…
В гласа на воденичаря се долавяше тревога и угодничество, което не беше по нрава му. Намеси се по-едрият от двамата с топъл, плътен глас, приветливо усмихнат:
— Ние познаваме войводата и не можем да кажем лоша дума за него.
— Освен това, което може да се каже за всички като него — рече пак по-дребният с мрачна решителност.
— Ти ме предизвикваш, пък аз не знам кой си — отвърна Самуил Мокри. — Аз обичам да ми се говори направо, стига да стои човек на думата си.
— Аз никога не говдря празни думи.
Дедъц Дамян пак се опита да отклони тоя враждебен разговор и със същите думи: