Някой го побутна леко и той чу до себе си гласа на дедъц Дамян:
— Влез, влез…
Самуил Мокри влезе вън воденицата и се спря до вратата. На един нисък одър край отсрещната стена лежеше полуизправен старият богомил Симеон. До самото му възглаве стоеше с паничка в ръка Биляна, внучката на дедъц Дамян, а към нозете му бе приседнал друг някакъв човек — купище някакво от селски дрипи, от разбъркани коси и две очи светеха там, виждаха се и две едри ръце, сложени една над друга върху къса, дебела тояга. Над тия люде светеше четвъртитият отвор на покрива и отстрани — прозорчето в стената. Край стената срещу прозорчето стояха други двама мъже в тъмни власеници и качулки, надвесени над очите им. Погледът на Самуила се върна върху момичето. През последната година то бе извишило снага — тънка още, все още детинска, но се очертаваха вече леко закръгляващи се рамена, едва-едва понадигнали се гърди под бялата корава риза, очертаваше се и линията на целия момински вече стан чак надолу по дългите и боси нозе. Гледай ти… Самуил беше изненадан от тая бърза промяна с момичето, което бе станало едва ли не цяла жена, а то се учудваше и се радваше на изненадата му — такъв беше погледът на големите му очи, пълни сега с топъл блясък. Гледай ти… Биляна… Челото й, още неопърлено от слънцето, светеше под гъстата раздвоена коса, стегната назад в две плитки, страните й се руменееха ведно с пламналите, все още по детски щръкнали ушенца. Биляна беше хубава и чиста девойка, в която се раждаше и растеше една жена. Тя беше обърната с цялата си душа към него и това радваше сърцето му. Толкова млада още и чиста, девойката и не помисли да скрие радостта си, че го виждаше отново след толкова дьлго време.
Самуил срещна погледа на стареца Симеон и като че ли цял го прониза тоя устремен към него, неподвижен поглед. Младият войвода почувствува как и по неговото лице се надигна топла вълна, смути се той неочаквано и от самия себе си. Чу се гласът на стареца, угаснал вече и далечен:
— Ти излез, девойко… Биляна мина край Самуила и се скри във вратичката оттатък воденичния камък. Пак се чу гласът на стария богомил:
— Приближи се… Седни…
Самуил Мокри седна на едно ниско столче, късият му меч се чукна глухо с върха си на пръстения под. Погледът на стареца сега беше устремен някъде другаде, все тъй далечен беше ослабналият му, треперлив глас:
— Слезни при народа. Ти без него си нищо… колкото и да е голяма силата ти, колкото и да е голям умът ти… Намери народа и стани негово оръдие, оръдие на неговата правда.
Самуил дигна очи към него:
— Затова съм дошъл тук. Народа търся, силата му търся. Така премислих. Царя видях, болярите му видях и откога още ги знам. Ще победя с тия, за които искам да победя. Сега е нужна войска, която и сама ще потърси войводите си. Всичко ще бъде за нейно добро най-напред, за доброто ето на тоя скот, що седи в нозете ти. Не за царя и за болярина. Те са вече… мъртви, те са вече под чужд крак.
— Това искам да чуя и да ти кажа — промълви старецът, а Самуил забеляза, че погледът му беше насочен някъде зад него: — Елате тук всички…
Пред вратата отвън бяха застанали дедъц Дамян, Рун и другарят му. Влязоха, приближиха се, само Рун остана по-близу до вратата. Гласът на стария богомил се засили:
— Ето човека — посочи той с поглед Самуила и цялото си лице обърна към него, — ето човека, който ще ви поведе. Отколе го знаем, отколе вървим по следите му. В неговата ръка е мечът, но вашата вяра е по-истинска. И не отстъпвайте от нея, а гледайте и него да привлечете към себе си. Такъв час е дошъл сега, вие да се наредите след него и той да ви води… докато ви води по прав път.
Той изглеждаше като някакво неземно създание под светлината, която идеше от малкия отвор на покрива и тъкмо над главата му. Бялата му коса сияеше като самата светлина, белееше се и безкръвното му лице, очите светеха под белите вежди, малките му ръце бяха сякаш безплътни вече, та и целият изглеждаше безплътен и прозрачен. Никой не каза нищо в отговор на думите му, макар тия думи да бяха като завет, защото старият богомил умираше. Той продължи със същия засилен свой глас:
— Войводата призна… затова е дошъл при нас, дошъл е нас да търси. Аз знам към какво се стреми той. Виждам ясно в самата му душа. Такова време е дошло сега… време на проклетия меч. Ние го проклинаме, но по-добре е да вземете меч в ръката си… отколкото да подложите врат под господарски меч. Казах ви каквото беше нужно, и вчера, и тая сутрин… и в тоя мой последен час. Повече няма какво да ви кажа…