— Бог да те благослови, господарю… Да те награди за всичките ти добрини! Как ще се отделим от тебе, няма живот за нас без тебе!…
Все такива думи се изричаха, някои от людете там и плачеха с глас, най-вече между жените, които бършеха очи със забрадките си, с ръкавите си. Но имаше и никои от селяците, които не се спуснаха да целуват ръка па господаря, не викаха и не плачеха от радост. Като поутихна врявата и шумът наоколо, чуха се гласове тъкмо между тия люде и питаха господаря, може би за да узнаят по-добре или пък от недоверие:
— А което каза ти, болярино, дали ще го повторят и братята ти?
— А как ще бъде с другите господари?
Самуил Мокри долови в тия гласове и недоверие, и упорство, той виждаше и лицата на тия, които подигнаха глас, но търпеливо ги изчака да кажат своето и търпеливо им разясни:
— Не е нужно да влизате между мене и братята ми. А което казах за себе си и за вас, ще бъде за всички, по цялото ни царство. Да се знае и това, че ще се наказва всяка лакомия, всяка кражба и лъжа. Като искам да съм справедлив, искам и другият да бъде справедлив към мене.
Има и друго нещо, което трябва всеки да знае: от днес всички здрави мъже от осемнадесет до четиридесет години да се смятат за войници. Торбата да им бъде окачена на стената и да се притекат веднага щом бъдат повикани. Да не се лъже никой да се крие или да се преструва на болен. Аз събирам пак войниците от моя полк, казано е на старейшините, скоро ще събера и всички други войници. Това е, което искам да знаете, и ако някой се оплаче за едно или за друго, направете тъй, че аз да узная за всяка несправедливост и всеки ще получи, каквото му се пада.
При последните думи на Самуила стана много тихо, та се чуваше само неговият глас между стените на външния двор, който беше пълен с люде. Едва като млъкна младият болярин, някъде сред струпалите се люде се дочу сподавен, но ясен глас:
— Ха… Ето що било… Войници, пак войници…
Самуил улови добре смисъла на тия думи; тревожният и плах ропот, който се надигна наоколо, също го потвърди: това бяха думи и глас на старата вражда и недоверие към властела. Но Самуил Мокри, като го чу с ушите си, запази го в ума и в сърцето си и нищо не отговори, за да не раздухва сега тоя тлеещ огън.
Той скочи от камъка, на който бе застанал, и влезе между селяците. Людете бяха много развълнувани от неговите обещания, от тая голяма промяна, която трябваше да стане в техния беден живот, те махаха с ръце, клатеха глави, дърпаха припряно бради, блъскаха се с юмруци, блъскаха се един в друг възбудени и повтаряха с висок глас думите на господаря, по един и по два пъти, като да бяха глухи. Те не вярваха на тия думи или, които повярваха, бяха малцина. Всички познаваха младия господар и знаеха, че той не лъже, но не можеха да повярват на такива господарски думи, да повярват, че дотолкова ще се откаже господарят от своето. Не вярваха, но искаха да стане тъй, както рече господарят, искаха с алчността на изгладнелите си тела и души, както искаха и копнееха вече от дълго в черна нищета, да имат малко повече хляб, един залък повече… Ала как ще стане това, как ще се отвори и ще се отпусне господарската ръка! Те не можеха, не можеха да повярват. И се трупаха около Самуила, посягаха някои да го докоснат с ръка, да повярват някак на очите си, на ръката си, щом не можеха да повярват само на ушите си. И питаха отново и отново, да чуят още едни път и още един път; като не можеха да го питат по два и три пъти, питаха се помежду си, питаха се сами себе си и си отговаряха. Самуил виждаше и чуваше всичко това, познаваше недоверието на тия люде и вече не помнеше колко пъти отговори и повтори:
— Тъй ще бъде, както казах, тъй ще бъде…
Най-после селяците трябваше да се разотидат. Шумът от босите нозе и тропотът на тежките селяшки сопи по камъните, с които бе постлан господарският двор, скоро стихнаха, ала още дълго след това се чуваше край стените на господарската твърдина възбуденият говор па селяците, докато се разнесе и заглъхна по пътищата и пътеките наоколо.