Самуил Мокри остана сам в широкия двор и едва сега почувствува с цялото си сърце какво бе сторил. Огледа се в празния двор и прошепна, повтори още еднаж:
— Тъй ще бъде…
Той бе мислил за тоя ден още в преславския затвор и сега се ослушваше развълнуван в отсечените, тежки удари на сърцето си. В мислите му все оставаше нещо недоизяснено, а нямаше тук с кого да сподели ни тия свои мисли, ни радостта си. И после… Той се поколеба още миг и току дигна очи към небето, сякаш да попита и него. Беше вече доста късно следобед, слънцето се бе наклонило на запад и не се виждаше зад високите крепостни стени, но между тях, от стена до стена, небето светлееше дълбоко, прозрачно. Като да го тласна някой, Самуил се запъти бързо към обора, сам отвърза един от конете си и го оседла, метна се отгоре му и изхвръкна през широката порта на твърдината. Усетил го късно, Радой изтича след него, ала едвам стигна до прага на портата, когато Самуил вече се скриваше с коня зад първите дървеса на гората отсреща. Слугата поклати глава:
— Пак там…
Самуил препускаше по пътя за воденицата на дедъц Дамян. Той скоро настигна върволица селяци, които се връщаха по хижите си, и ги отмина, преди да успеят да се отдръпнат от тесния път и да му се поклонят. С разпенен кон изскочи той на поляната пред самата воденица и едва тук задърпа юздата му, да го поспре, като че ли засрамен от своето нетърпение. Поляната беше пуста, чуваше се само шумът на водата и звънкото стържене на воденичния камък, което идеше през отворената врата на воденицата. Самуил се огледа с облекчение — никой не бе го видял как се втурна тук, ала в следващия миг на вратата се показа Биляна.
Тоя път лицето на девойката изеднаж побеля. Самуил Мокри отдалеч забеляза промяната по моминското лице и само гъстите, тъмни вежди останаха като разперени над големите очи. Той спря коня и не се реши да се приближи повече. Девойката негли се уплаши от господаря, но то беше само за няколко мига. Изглежда, в уплахата си тя посегна да се подпре с две ръце върху рамката на вратата, но това й се видя ненужно и току се усмихна. Усмихна се и Самуил, и той на собственото си смущение. Все пак бледността от лицето на девойката не изчезна, бледи бяха и устните й, тъжна изглеждаше усмивката й.
— Къде е дедъц Дамян? — попита Самуил Мокри отдалеко.
Някак отдалеко се чу и нейният загаснал глас:
— Сама съм…
Конят трепна цял и навири уши — Самуил неусетно бе го докоснал със стремената. Девойката се уплаши да не би той да обърне коня, прекрачи високия праг с босата си нога и бързо пристъпи, но пак се спря. Самуил потупа коня по извитата шия, да го успокои.
— Къде е дядо ти? — попита той пак и сякаш изеднаж си бе спомнил за важната работа, за която бе дошъл.
Лицето на Биляна придоби строг, някак пресилено угрижен израз, ала на изпръхналите устни и сега напираше усмивка. Тя каза услужливо:
— Отиде по работа. Чакам го.
Тя усети в тоя миг, че ризата й беше разтворена на гушата и посегна бързо с дългите си възмургави пръсти. Самуил забеляза разголената й гуша, разтворената цепка на конопената риза и, по-надолу, нежната гънка на пътечката между двете гърди. Видя и пламналото й сега лице, очите, устремени към него и пълни с трепетна уплаха. Той бързо отклони погледа си.
— А скоро ли ще си дойде?
Тя отговори бързо-бързо:
— Скоро, скоро ще си дойде. Ами ето, стъмва се.
Замълчаха. През вратата на воденицата долиташе все тъй шумът на водата, стърженето и потракването на воденичния камък; някъде отдире и навред наоколо се дочуваше тих шепот — вечерникът люлееше върховете на дървесата. Самуил се сърдеше на себе си, че бе застанал с тая девойка, но не се помръдваше оттам, не посягаше да удари коня и да го обърне.
— Върви си гледай работата — каза той строго.
Девойката мълчаливо се обърна към вратата с приведена глава. Самуил видя двете дебели плитки, които се спущаха до кръста й, правия момински гръб и му стана жално, че тя си отиваше като изпъдена. В същото време иззад ъгъла се показа дедъц Дамян. Старецът веднага съгледа болярина, сетне изви поглед към внучката си, която в тоя миг прекрачваше прага на воденицата.
Самуил скочи от коня:
— Чакам те…
Воденичарят мълчаливо кимна. Спря се срещу него Самуил и започна словоохотливо:
— Днес направих нещо много важно. Освободих от ангария всички селяни от околните селища и хижи. Всички — и парици, и смерди. Да знаят и те защо живеят, защо работят. Иначе — като добитъка. Докъде с такъв народ! Премислих аз всичко. Така ще привържеш човека здраво и за земя, и за царство. Иначе какво е царството за него, а го караш да взема и меч.