Както бе пожелал той, сложиха им да се хранят сами двамата в предната стая на Агатините покои. В съседната стая бяха децата — чуваха се оттам детски гласове, също и тихият глас на някоя от бавачките. Храната на двамата съпрузи беше както винаги проста; Агата и досега още не можеше да свикне с тукашната храна, все току се мръщеше на трапезата, но тоя път и Самуил не мислеше твърде за яденето.
През последните два-три дни те като че ли се бяха помирили напълно; спяха заедно, приказваха кротко помежду си, опитваха се и да се развеселят взаимно.
Като не бе видял нищо повече, нищо по-ясно, Самуил искаше да отстрани от мислите си всякакви съмнения и подозрения спрямо Агата. Не искаше да я обвинява само по свои подозрения и съмнения. Ала имаше и нещо друго, нещо ново в чувствата му към нея — едно желание да й угажда, да бъде по-ласкав, изпитваше и някакво неясно чувство на виновност пред нея. Откъде идеше то? Дали защото бе убил братовчеда й, дали защото бе я обвинявал незаслужено? А защо в тия му мисли за Агата се прокрадваха и някакви неясни мисли за внучката на дедъц Дамян? Или не тъкмо мисли, а спомени за нея, както я видя при последната им среща… Очите й, бледността на лицето й, разтворената риза. И какво, какво още!…
— Вземи това — побутна той към жена си късче месо. — Леко е за ядене, крехко…
Тя помръдна устни гнуеливо и взе месото с два пръста. Нищо, нищо… Тя винаги тъй. Самуил пообърса с опакото на ръката мустаките и брадата си, дигна голямата сребърна чаша с вино:
— Да изпием по една глътка заедно…
Агата взе своята чаша, кимна му мълчаливо и също пи. Слагайки чашата си на ниската маса, той продължи:
— Ние се разделяме и може би пак за дълго. Успокой сърцето си, бъди търпелива. За тебе никъде другаде не може да бъде по-добре. Вземи целия ни дом в ръцете си и няма да усещаш как ще минава времето. Не ще имаш време да се отдаваш на лоши мисли.
— Ти искаш да живея тук и ще живея — каза Агата с наведени очи. — Но тук аз съм като в затвор, като в манастир и нищо не мога да върша. Нямам воля за нищо.
Докато привършиха обеда си, те вече все мълчаха. Самуил стана, стана бързо й Агата. Той мина мълчаливо през стаята и влезе в съседната стая, да погледне децата, да ги погали. Като се върна оттам, спря се срещу жена си и я гледаше с очакване. Агата стоеше все там, до малката трапеза, с наведени очи. Не се приближи и той повече до нея, а само намери да каже:
— Сега е тъй и тъй ще остане. Ако настане по-спокойно време, може да отидем да живеем в Охрид.
Тя не се и помръдна. Предната нощ те бяха се милвали в общото легло, но то бе дошло само по себе при тая близост през нощта. Сега не се решаваха да пристъпят един към друг след последните думи на Агата; някаква преграда имаше между тях и те не можеха да я преминат.
— Е, прощавай, Агата…
Той не свали поглед от нея, докато не чу отговора й:
— Прощавай…
Тя като че ли не знаеше как да го нарече. Гласът й беше спокоен, тих и далечен.
Полкът тръгна веднага след пладне. В езерото нямаше чунове за толкова люде, още по-малко за толкова коне и Самуил Мокри поведе дружината си по суша за Охрид. Войниците скоро се проточиха в дълга върволица по пътя край брега на езерото, но се чуваха по редиците бодри гласове, закачки, та някой се опита и да попее. Денят беше доста горещ, вече в началото на първия летен месец, ала откъм езерото полъхваше прохлада. Конницата бързо изпревари пехотинците, с нея беше и Самуил.
Сред тия млади, здрави мъже той беше може би най-бодър и най-радостен. И той като войниците си и повече от тях бе обладан от едно особено, войнишко чувство на волност и безгрижие поне за тоя час, за тоя ден; изоставени бяха всички грижи и тревоги някъде надире, зад някаква затворена и отмината врата, мечът тежеше на кръста и вдъхваше сила и смелост, конят се подчиняваше на ръката и стъпваше здраво по пътя. Самуил се виждаше отново начело на полка си и сякаш чувствуваше в себе си силата на тия мъже, които бяха готови да изпълнят всяка негова заповед. А заповеди и разпоредби бяха вече дадени.