Полкът се спря за малко в Подградец, а привечер наближи манастира на свети Наум. Самуил Мокри извърши най-напред в своя дом, което бе решил да извърши по цялата българска държава, и ето сега на пътя му беше големият манастир. Това беше същинска твърдина с яки стени, със стражева кула и с други сгради на брега на езерото. В манастира живееха към сто души иноци, клирици и слуги, големи бяха богатствата му и зад високите му стени, и по много места из цялото царство, а най-много в Охридската област. Издигнат бе тоя манастир още по времето на великия Симеон, много пъти го бяха дарявали и Симеон, и Петър. Иноците в него и на първо място игуменът, също и охридският митрополит бяха като господари на имотите и богатствата му. Няколко селища бяха негови, много селяни, парици и свободни обработваха манастирски земи — колкото на изполица, много по-често ангария, та плащаха и данъци от добива си. Манастирът имаше и гори, и добитък, и свои чунове по езерото. Игумените на такива манастири бяха почитани като князе и първи боляри, при все че нямаха светска власт. Самуил Мокри се приближаваше с полка си към манастира като към твърдина. И не бяха насреща само високите стени и тежките манастирски порти: манастирът имаше своя въоръжена стража, а и исеки инок, и всеки манастирски слуга можеше да изтегли меч.
Като наближи манастира, а пътят все още кривуличеше през горите тук, той спря конницата и дочака да се събере целият полк, макар и не съвсем в боен ред, за да не предизвика подозрения. Пехотната част от полка си той въведе в манастира направо през голямата манастирска порта, а конницата остави вън, сякаш поради липса на място. Излезе да го посрещне сам игуменът с подигумените и неколцина от по-първите иноци; те всички бяха против него, но не се решаваха да му се противят, сега пък и никой от тях не подозираше с какви намерения бе дошъл младият войвода. Докато се стъмни добре, цялата грижа на монасите беше да настанят нечаканите гости за през нощта и да ги нахранят, а както бе наредил преди това още Самуил, грижа на десетииците му пък беше да разпределят войниците така, че да хванат здраво целия манастир.
Игуменът въведе Самуила в покоите си. Насядаха там, от двете им страни, всички по-първи монаси. Мълчалив човек беше игуменът — едър и пълен, около четиридесетгодишен мъж с гъста, черна брада, с големи, също черни очи и дебели вежди. Разговорът не вървеше. Така, едва ли не мълком, мина и вечерята, после двама от иноците заведоха Самуила в килията, където трябваше да прекара нощта.
На другата сутрин той скочи от тясното манастирско легло още по тъмно. Излезе в трема пред килията, слезе в манастирския двор. Целият манастир тънеше в сънна тишина, но се чувствуваше, че беше пълен с люде. Прозорците на църквата светлееха мътно и оттам се дочуваше тихо, пресекливо песнопение. По прустовете на двата ката на манастирските сгради беше пълно със спящи войници, отвъд манастирските стени също имаше войници. В двора пресрещна Самуила един от десетниците му, който тая нощ беше началник на войнишката стража, и тихо му продума:
— Започнаха да прииждат още от полунощ. Задържаме ги вън, както е наредено.
Самуил кимна мълчаливо и се отправи към манастирската порта. Десетникът го последва. Широката обкована порта беше само притворена, но там се бяха натъркаляли неколцина от Самуиловите люде, друг един се бе подпрял на самата порта, застанал на стража с копието си. На поляната пред манастира бяха се насъбрали доста люде, които седяха на купчини и тихо разговаряха в предутринния здрач. Самуил каза:
— Оставете портата отворена. Пущайте ги да влизат вътре.
Не след дълго, когато над езерото и над цялата околност изгря ведрото юнско утро, пред манастира и в манастирския двор шумеше голямо множество от селски люде, а и други още непрекъснато прииждаха по пътища и пътеки наоколо. Войниците не се смесваха с тях и стояха с оръжието си, също и конните войници на поляната пред манастира, и те до конете си, с оръжието си, сякаш чакаха всеки миг повеля да скочат на седлата. Монасите и всички манастирски люде бяха в голямо смущение. По-първите от тях се събраха пак в покоите на игумена. Когато реши, че бе дошло време, отиде и Самуил Мокри в широката приемна на игумена. Черният княз го посрещна прав, втренчи големите си очи в него и попита, задъхвайки се от трудно сдържан гняв: