— Какво става, войводо? Твоите войници са заели манастира, задържали са и манастирската стража. Вън всичко се изпълни със селяци… ходят нагоре-надолу, пък нито ги е викал някой, нито е празник някакъв днес. Искам от тебе да чуя… какво става в манастира, откакто си тук с войската си… и без моя повеля и знание?
— Аз и сам идвам да ти кажа, твое високопреподобие — отвърна Самуил Мокри, сложил двете си ръце върху дръжката на меча. Никой в стаята не се помръдваше и всеки очакваше отговора му със затаен дъх; в настъпилата тишина се дочуваше глухата врява и тропотът на множеството по двора и по манастирските тремове. Самуил продължи: — Вън са се събрали париците и клириците на манастира, също и всички селяни, които работят манастирска земя или в манастирска гора, или с манастирски чун в езерото, които гледат манастирския добитък. Те ще работят добре и занапред, но ангария за манастира вече няма да има, а ще работят по взаимно съгласие и като свободни люде. Те всички чакат вън твоята дума, преподобни отче, да им кажеш как ще бъде отсега нататък. Така направих и аз със селяците и с моята земя.
Игуменът мълча някое време, очите му бяха станали още по-големи, сетне заговори с поомекнал глас и се виждаше, че подбираше думите си:
— Тук става някаква голяма грешка, войводо. Аз не мога да дам на селяците манастирската земя, манастирските гори и манастирската вода, нито аз, нито кой да е друг. Царете са дали тая земя и горите, и водата на манастира, както и всяка негова хижа, и никой не може да му ги отнеме и да ги даде другиму. Царете са му ги дали и разни благочестиви християни и тоя имот, колкото е манастирски, много повече принадлежи на бога. Който посегне да го присвои, огън небесен ще изгори ръката му.
Игуменът може би искаше да продължи, но Самуил Мокри не го дочака:
— Да не намесваме бога в нашите земни дела. Той ни е дал ум и разум, за да редим сами тук на земята своите работи. Ако не нахраниш и не облечеш добре селяка, той няма да ти работи добре, ако пък го наградиш справедливо за труда му, той ще ти работи още по-добре. Манастирският имот си остава манастирски, но и селякът трябва да получи своето за труда си. Има и друго нещо, което е най-важно: нужни са войници на царството ни и ще ги намери то най-много по селските хижи. Но царството ни трябва да бъде справедливо към селяците, към париците, както и към свободните, за да бъдат и те добри и по-добри войници. Ние, които сме поставени отгоре, трябва да знаем що вършим.
Игуменът бършеше нетърпеливо обилната пот по челото, по цялото лице с широката си шепа и също не дочака младия воин да свърши докрай:
— Ти, войводо, вършиш своеволия, а говориш за справедливост. Къде е тук твоята справедливост, щом искаш да предадеш манастирските имоти в ръцете на манастирските нищи! Това искаш от нас и против нас. И кой си ти, кой ти е дал право да се разпореждаш като цар и господар? Аз ще се оплача от тебе и ти заповядвам да напуснеш манастира с людете си. Манастирските работи са наши работи.
— Ти говориш ненужни думи, преподобни отче. Ако не излезеш ей сега да кажеш на селяците, че ангария вече няма да има и че те ще работят манастирските имоти по взаимно съгласие с манастира, ще изляза аз да им кажа. И който наруши това, което ще кажа, бил той господар или селяк, ще заповядам да отсекат главата му. Аз чакам, твое високопреподобие.
Игуменът обърна към него големите си очи, лицето му беше пожълтяло като на мъртвец:
— Ти влезе тук с оръжие и с измама. Да знаех с какви нечестиви намерения влизаш, нямаше да те пусна да прекрачиш прага на манастира.
— Влязох, без да кажа защо влизам, за да не бъда принуден да употребявам сила и оръжие. Сега от вас тук зависи как ще свърши това, което съм почнал и от което няма да се откажа. За общо добро ще бъде, ако излезеш вън да зарадваш селяците. Над нас, преподобни отче, и над манастира ти стои царството ни.
Игуменът махна рязко с ръка:
— Прави, каквото искаш. Аз нямам сила да ти се противопоставя, но и няма да ти се покоря.
Той се обърна също така рязко, доколкото можеше с тежкото си едро тяло, и се отправи към стаята си. Самуил го проследи с поглед и бързо излезе.
Людете вън сякаш бяха усетили какво ставаше в приемната на игумена. Щом видяха Самуила, тръгнаха мнозина след него и се блъскаха един в друг, за да го следват, събираха се все повече подире му. Той слезе в двора, мина през струпалите се тук люде. Качи се Самуил Мокри и тук на един камък край източната стена на манастирската църква; някога на тоя камък са стояли и Наум, и Климент, за да поучават народа. Целият двор наоколо беше пълен със селяци и войници, показаха се и мнозина от монасите. Всички наоколо шумяха, приказваха един през друг, клатеха глави — разчуло се бе между людете какво бе станало в твърдината на Мокрите и всеки искаше да изпревари думите на Самиула, да се похвали на съседите си със своята досетливост.