— Слушайте и запомнете — викна Самуил Мокри и гласът му се разблъска в стените на околните сгради. — Всички вие, парици, клирици или смерди, които обработвате с домочадията си земята на тоя манастир, нивите му, лозята му, ливадите му, които сечете горите му, дялате греди и дъски, правите въглища, които ловите по езерото с негови чунове, от днес нататък и завинаги ще работите по взаимно съгласие и споразумение с манастира и по своя воля. От днес и занапред ангария за манастира няма да има. Ангария ще има само за царски нужди. Това да се знае от всички и няма да се наричаш отсега нататък клирик или парик и нищ, а селянин ще се наричаш както всички свободни селяни, и ще си свободен да ходиш и да живееш, където искаш. Никой няма да те принуждава за нищо. Където и да си, ще работиш добре и за господаря, и за себе си и както той има право да се оплаче от тебе, така и ти имаш право да се оплачеш и да се съдиш с него, ако не е справедлив към тебе и към домочадието ти. Казах, което трябваше да кажа. Това ще бъде като царски закон и ще излезе написана повеля, за да я знае всеки добре и да я помни добре. Който не я изпълни или я наруши по някакъв начин било от едната, било от другата страна, ще бъде наказан с голяма строгост и без милост. Това е, селяко, за хляба ти, но и ти ще се трудиш по-добре. Нека сега всеки върви по работата си.
Дигна се голяма врява и викот от всички страни — тук людете бяха повече, и свободни и нищи, Самуил Мокри пък не беше техен господар и не се бояха много от него. Сред общия шум се чуха по-силни гласове и се виждаше, че мнозина говореха едно и също нещо, питаха за едно и също нещо:
— … Къде е игуменът да каже, къде са и подигумените и другите старци… Ти ще си отидеш, а ние нямаме никаква дума от тях…
Дочу Самуил тия гласове и други като тях, та направи знак отново да млъкнат всички:
— Което казах тук, казано е и на негово високопреподобие игумена, и на подигумените също. Те го знаят. Казано им е също, че който не иска да изпълнява тоя нов ред, бил той сам господарят на земята или някой от селяците, ще бъде наказан без милост.
Самуил не бързаше да слезне от камъка, обърна глава на една страна, на друга, чакаше да види как ще изпълнят селяците думите му и заповедите му. А те долу, както бяха изпълнили цялата отсамна част на манастирския двор, залюляха се, заблъскаха се на всички страни сред оживена врява и току потекоха като отприщен яз към манастирската порта. Които се позамайваха още и се спираха да повтарят казани и повторени вече думи, да викат възбудено, войниците ги подкарваха да побързат накъм портите, викаха по тях и се присмиваха на селяшката им глупост и несръчиост, макар и те да бяха селяци. Самуил скочи от високия камък.
Той вече не видя нито игумена, нито когото и да е от управителите на манастира — нито ги потърси, нито пък те го потърсиха. Нареди да се приготви ядене за полка му и след като се нахраниха войниците, даде повеля за тръгване. Изтегли се целият полк от манастира и се проточи по пътя за Охрид. Когато излязоха и се отдалечиха от манастирските стени и последните Самуилови войници, спуснаха се неколцина иноци, тласнаха се след тях двете поли на манастирската порта и здраво ги затвориха с всички затворачи, куки и лостове.
В Охрид полкът влезе на другия ден малко преди пладне и се настани във вътрешната крепост; там беше и голяма част от полка на Мойсей Мокри.
Още същия ден Самуил позасили със свои войници стражата по градските врати и по външната крепост, обиколи пак и провери с едно отделение войници всички градски управления и така отново взе града в ръцете си, както преди време, след смъртта на цар Петра. Започна той да преследва охридските боляри, които имаха земя, да ги заплашва и убеждава да освободят селяните от ангария. Те всички му отказаха и всеки според нрава си — или направо и смело, както и той им говореше, или се оплакваха и търсеха съчувствие, или пък лукаво се опитваха да го измамят. Янкул Побит нямаше много свои люде, но Самуил му каза:
— Ако не освободиш людете си от ангария, ще те смятам за враг и противник на царството.
— Ти вече не знаеш що вършиш — отвърна боляринът. — Ти си враг и противник на царството, защото искаш да разбунтуваш простия народ и да го развалиш.
— Ти и всички като тебе не виждате, че като вървите против царството, вървите само против себе си. Ти пазиш своето със зъби и нокти, но как ще се запазиш сам? Ние сме потънали до очите си чак. И най-напред трябва да отдадем правда и справедливост на простия народ. В него е нашата сила. Ето какво съм тръгнал да търся и който ми се противи, ще го прегазя.