Живописецът слушаше внимателно и когато Арон поспря за малко, той каза:
— Очите й трябва да не са много големи…
— Не са големи—побърза да отговори Арон и добави: — Малки са, но всичко виждат и тъй… бодат. Но ти откъде знаеш, че са малки очите й?
— Като те слушам, почвам и аз да я виждам. И повече я виждам с това, което ми разправяш за душата й… Това, че е люта и…
— Виж го ти него! Нели казват, че вие всички сте магесници, със сатаната в една дупка пикаете. Че е люта, аз не съм ти казвал, но ти позна. Хайде сега, почвай.
Арон Мокри никъде не се застояваше дълго, остави и живописеца, ала през ден, през два отиваше да го погледа как работи. Преразказа му още няколко пъти как изглеждаше Варвара и се чудеше, че женският образ на стената все повече приличаше на жена му:
— Дявол си ти, а не живописец! Не е съвсем като пея, но все пак това е тя, жена ми. Ето, така гледа тя…
Арон ходеше из цялата сграда, спираше се и се връщаше по много пъти при всеки майстор, а когато трябваше да чака по-дълго време довършването на нещо, запиляваше се по лов из горите или пък скиташе със свои люде из околните селища да пиянствува и да търси млади момичета. В Средец отиваше по-рядко. Последният път ходи скоро след като му се роди дете, та из града тръгна приказка:
— Идва само за да направи друго дете. Иначе не го свърта много при жена му.
Сега той мислеше само за твърдината си в Разметаница. Варвара, жена му, държеше областта вместо него и вместо стария си баща. Опасност сега нямаше, опасност не се виждаше — княз Светослав Киевски бе отишъл да превзема Цариград, а никой друг от съседите на България не смееше от него да премине границите й.
Опасност за Средец нямаше — нужно беше само да се пази господарското право и да се прибира всичко, което беше господарско. Варвара пазеше добре и прибираше още по-добре по господарските ковчези и складове.
Опасностите виждаше само най-младият — Самуил. На Арона той изпрати тревожно писмо, но другите му братя — Давид и Мойсей, бяха по-близу до него.
Мойсей беше постоянно в Охрид и те живееха заедно, когато и Самуил беше в града. С Мойсея той много и не приказваше — нямаше нужда да приказва. Мойсей не искаше да го послуша само за Калипсо, не искаше и да го слуша. Самуил не можеше да търпи тая жена и още повече я намрази след случката с братовчеда на Агата — той подозираше, че Калипсо беше замесена в цялата история с идването на жена му в Охрид. За пребиваването на Агата в Охрид дълго се говори сред охридчани и не всичко стигна до ушите му, но като плати дълговете й, затихваха и всички приказки около нея. Намрази той още повече Калипсо, ала Мойсей не даваше да се говори за държанката му от привързаност към нея и от една странна за тоя великан стеснителност. Беше красив мъж, много от охридските моми мечтаеха за него, но той не виждаше друга жена освен Калипсо. И Самуил трябваше да я търпи, колкото и да я мразеше, а не преставаше да го гложди и едно неясно подозрение спрямо гъркинята.
Самуил реши Мойсей да стои непрекъснато в Охрид и по-старият брат прие безпрекословно решението му. Мойсей държеше здраво града, макар полкът му пак да бе намалял до осемдесет човека. Самуил се боеше от града, но градът му беше и нужен като опора. Оттук можеше да се ръководи цялата област, тук бяха също и най-опасните му противници. След битката в манастира тия люде вече и не криеха враждата си, но страхът им стана още по-голям — бояха се и от него, и от Мойсей. С друго не можеше да му бъде полезен Мойсей, а само със силата си, с послушанието си и със своята вярност. Преди да го остави да пази града, Самуил го поучаваше и го насочваше при всеки сгоден случай, пазейки се да не засегне честолюбието му или да не разгори прекалено много неговия опасен гняв.
Страхът от таврите, от ромеите и маджарите се забрави, изчезна дори и в приказките на людете. Киевският княз бе завладял половината царство и бе отишъл против ромеите, маджарите пък бяха изчезнали някъде по своите далечни степи. Но сега все по-нашироко по Охридската област, също и по съседните области се разрастваше един нов кипеж, който идеше направо от народа, от най-простия селски народ. Първият тласък бе му дал Самуил Мокри в оня ден, когато прогласи освобождението на селяците от ангария за болярите, и това беше искра, която запали една огромна клада, трупана и натрупвана от много години. После дойде битката в манастира на свети Наума и вече никой не можеше да спре пожара, който се ширеше бързо по цялата страна. Най-напред около Охрид, после по цяла Пелагония и още по-нататък париците и всичките селяни се дигаха и искаха от господарите си да ги освободят от принудителен и безплатен труд. Никой господар не искаше да признае това освобождение на селяците или може би само някои по-страхливи, по всички бягаха и се криеха по градовете или по твърдините си. Тогава селяните сами обявяваха своето освобождение от ангария, а някъде те не признаваха вече и нищо господарско. Като започна това брожение сред селяците, намериха се някои властели, които се опитаха да ги сплашат, да им наложат своята господарска воля и дари убиха люде, но загинаха и някои от тях, та сега повече бягаха по градовете да се спасяват.