Едни от болярите наведоха глави, укротиха се, умислиха се, но други едвам се сдържаха да не се развикат отново и тъкмо срещу тях дигна ръка Самуил Мокри застрашително:
— Чух всичко и знам. И казах, което трябваше да кажа. Който има уши, ще чуе и ще разбере; който има очи, ще види. Вървете си, боляри. Но който от вас ме потърси с добро, ще ме намери; който пък излезе срещу мене, няма да го пожаля.
Струпаните там боляри се разбутаха, заобръщаха се с гръб към него, едва по някой ще извърне лице да го погледне, заблъскаха се към вратата и си отидоха.
Самуил остави охридските боляри в ръцете на Мойсей. Простото охридско гражданство беше покорно, ала и то се тревожеше поради настаналите промени, живееше в очакване. Само някои от по-заможните купци се навъртаха по-смело около Самуила, подмилкваха се и той каза на двама-трима от тях:
— Ще стигне работата и до вас. Събирайте всякакви стоки, трупайте, но не мислете само за торбите си.
Другите по-заможни граждани, които имаха земя и ратаи, бяха с болярите, но не смееха да покажат недоволството и страховете си.
Самуил отново напусна Охрид с една дружина от петдесет добре въоръжени конници. Не поведе никакъв керван след дружината си, за да се движи по-бързо и по-свободно. Потегли най-напред за Обител, но преди да стигне в тоя град, той се отби по много болярски селища вляво и вдясно от пътя. Селяните се събираха без страх около него и той навсякъде казваше това, което беше нужно сега:
— Ангария за болярина няма да има. Всички ще бъдете свободни селяни, свободни люде. Но аз не казвам и няма такъв закон, че вие да ограбвате и да гоните господарите си.
В едно по-голямо село на половин ден път от Обител Самуил видя дома на господаря разрушен до основи от пожар; стърчаха само опушени стени и обгорени греди. Тъкмо тук, пред опожарения господарски дом, Самуил Мокри събра селяните:
— Кажете какво е станало във вашето село.
Мина доста време, докато се разприказваха селяците. Дума по дума, всичко се разказа и разясни. Господарят не искал да ги освободи и набил неколцина; един там разголи рамото си, за да покаже следите на господарския бич. Дигнало се цялото село против него, а той се затворил в дома си. Заедно със слугите и с господарката, и… с децата си… три дребни деца. Тук селяните задъвкаха думите си и млъкнаха един след друг.
— После? Какво стана по-нататък? — задърпа Самуил Мокри нетърпеливо юздата на своя кон.
— После…
После селяците ударили на господарските хранилища. А той, господарят, или някой от слугите му пуснали стрели по тях. Сега дойде друг селянин, запретна конопената си риза и показа на дясната страна на гърдите си още незаздравяла драскотина от стрела. А после?
После някой от селяните извикал: „Да го изгорим в къщата му!“ И всички се нахвърлили, наслагали сухи дърва и слама пред вратите, натикали цели снопове по прозорците, та и около цялата къща… Запалили сламата, запалила се къщата от всички страни. Тук селяните пак замлъкнаха. Самуил попита:
— А вие не извадихте ли от къщата, от огъня, децата му, жена му?
— Те останаха вътре, господарю.
— Той е хвърлил стрели срещу вас или е заповядал да хвърлят. Но хвърлили ли са стрели децата му или жена му?
— Не са хвърлили…
— А вие защо ги оставихте да изгорят живи?
От селяците сега никой не се обади. Започнаха да въртят глави ту на една, ту на друга страна, да се чешат още по-стръвно. Нямаше как да се скрият и къде да се крият от погледа на Самуила. Той рече:
— Кажете кой от вас пръв извика да изгорите господаря в къщата му! Кажете кои запалиха първи огъня около господарската къща!
Никой от селяните не продумваше.
— Кажете кой извика пръв и кой запали пръв огъня — повтори Самуил и добави: — И без това ще обеся трима от вас поради вашето своеволие и заради невинните деца на господаря ви, но нека бъдат най-виновните между вас.
Селяците мълчах още някое време, но не можаха да изтраят дълго простите селяци; знаеха, че между тях наистина имаше трима, а може би и четирима и петима най-виновни, знаеха те, че трите дребни деца на господаря изгоряха невинно в пламъците. И най-напред се дочу някакъв шепот, засили се от разни страни, позачуха се и плахи гласове, някакво неясно изречено име. Най-сетне най-виновният сам се показа: поразбута застаналите до него Наум Татул, разблъска ги и се втурна, отдели се от другите селяци и хукна да бяга през поляната. Той беше млад и мършав, бягаше бързо, но нели тук имаше петдесет души конници!
— Ето го! — завикаха селяците, сочеха с ръце: — Ето кой извика пръв да запалим господарската къща, ето Наум Татул беше, дръжте го!