Докато траеше тая къса братоубийствена битка, от височините вляво и вдясно, иззад трапища и брегове надзъртаха и чакаха нетърпеливи селяци.
Самуил Мокри мина с оцелелите си люде през долината на Радика и навлезе в долината на река Дрим. Като вземаше водите си от Бялото езеро, тая река и сега, в най-горещите дни, не беше много намаляла. Самуиловата дружина я прегазваше по бродовете, защото мостове имаше малко и те повечето дървени, тесни, та се люлееха застрашително под конските копита. Минаваше Самуил ту на единия, ту на другия бряг на Дрим и често се отдалечаваше и по на един, по на два дена път в тия планински места. Богатството тук бяха горите и стадата, които тежеха като сиви облаци по широките поляни, живееше по тия планини много народ.
Самуил се отбиваше надалеко по двата бряга на Дрим, но вървеше все срещу нейното течение и се приближаваше към огромния неин източник, към родното езеро. Пътуването през областта бе продължило много и той се радваше, че се връща в родния си край. Мислеше за Охрид, за своя дом, за жена си също и сега с по-друго чувство към нея — тя беше в бащината му къща и може би го очакваше също нетърпеливо, както и той бързаше да я види, а там, до нея, бяха и децата му…
След още редица дни Самуил навлезе в мокришките гори. Мисълта му за родния край сякаш се предаваше и на коня под него, който тропотеше все по-бързо по горските пътеки, или това беше нетърпеливата ръка на ездача, която подръпваше юздата все по-често…
Горещо, задушно беше дори и тук, в дълбокото долище сред гората, край намалялата вода. Четирима богомилски вождове бяха насядали вътре във воденицата, близу един до друг, глава до глава. Биляна седеше на прага с боси нозе и теглеше на хурка тънка вълнена нишка, въртеше в другата си ръка вретено като стара баба. Нямаше кой друг да се грижи за дедъц Дамян, за облеклото му — те бяха сами на тоя свят, — дядо и внучка. Людете бяха свикнали да я виждат край него тук, в нищо не можеше да се отдели и старецът от нея. Четиримата богомилски вождове бяха се спотаили във воденицата в това горещо следпладне, те сякаш не забелязваха внучката на дедъц Дамян, която седеше на прага там, встрани, с хурката си. А тя чуваше всяка дума от разговора им.
— … Болярин като всеки болярин, болярско куче! — режеше слуха й острият шепот на Рун. — Да не мислете, че се е загрижил толкова за бедния народ! Свои някакви цели гони той.
Чу се спокойният глас на Нестонг:
— Той е по-умен от другите боляри и по-чист. Ти недей за него така… Взема от болярите, дава на нищите. Що искаш повече? Ние трябва да бъдем с него. Когато и да е, срещу него ще се съберат всички боляри и ще го ударят. С нас той ще бъде по-силен, но и ние ще бъдем силни с него.
— Що си мислиш ти! — чу се пак гласът на Рун, издрезравял от злоба и гняв. — Като вземе всичката сила в ръката си, той ще се обърне и срещу нас. Така ние сами ще помогнем за своята гибел. Той ще стане цар, а кой цар ще търпи богомили!
— Той е добър и чист човек — чу Биляна гласа на дядо си. — Познавам го още като дете. Не е като нас, но не може да търпи неправда.
Тримата тия богомили млъкнаха. Биляна се ослушваше да чуе гласа на четвъртия. Мина доста време в мълчание и най-после се чу гласът и на четвъртия от богомилите във воденицата. Едвам се чуваше тоя глас, тих и равен:
— Аз виждам… С делата си той е с нас. Ние ще бъдем с него, докато върши такива дела. Той е против болярите, против поповете. Той жали бедния народ, иска да му помогне. Ние ще бъдем с него и занапред, ще му помагаме и занапред.
Четвъртият говореше толкова тихо, че сякаш не се и грижеше дали ще го чуе някой, или няма да го чуе. Той и млъкна така, внезапно, ала се усещаше, че другите трима търпеливо чакаха да продължи и да завърши приказката си. Чакаше и Биляна, вретеното се въртеше по-бавно между пръстите й. Иззад воденицата едвам се дочуваше шумът на отбитата намаляла вода; замлъкнал бе и воденичният камък. Четвъртият от богомилите заговори пак внезапно, както и бе млъкнал. И все така тих беше гласът му — нека напрегне слуха си, който не чува добре. Четвъртият във воденицата беше сам първият наместник на поп Богомила и тежко му, който пропусне една негова дума.
— Приближете се още повече до него — говореше той, — влезте между людете му, бъдете винаги близу до него, до ухото му, до ръката му. Вие ще го направлявате в мислите му, в делата му, вашата дума ще чува. Ако стане цар — нека стане; по-важно е какво ще върши. Ако се обърне срещу нас, и ние ще се обърнем срещу него. Сега сме с него. Мълчи, Яков Рун. Знам какво ще кажеш. Богомилите са против царя, да. Но ето един цар, който върви по нашия път. Нам ни е нужно това, за да хванем по-дълбок корен. Мълчи, Рун! Обуздай се и върви да служиш на болярина.