Първият наместник на поп Богомил не каза нищо повече. Мълчаха и другите трима с него. С последните му думи те бяха свършили разговора си. Дълъг бе тоя разговор и едва на края се изказа наместникът, слушал бе той другите докрай и той сложи края. Неговата дума беше винаги последна и всички други-трябваше да се подчиняват на слабия му глас. Във воденицата се чуваше еднозвучният заглъхнал шум на отбития бент, но в него Биляна долавяше и всички други шумове. Без да погледне, тя знаеше какво става там, вътре — виждала бе друг път и много пъти преди. Наместникът на поп Богомила влизаше и излизаше всякога през малката задна вратичка на воденицата, за да не го срещне някой и да види лицето му. Никой, освен посветените, не биваше да вижда лицето му. И малката градинка зад воденицата стоеше едно муле и двама пазачи. С това муле бе дошъл наместникът и сега пак с него си отиваше. Когато се качи той на гърба на мулето, върху някаква дреха, единият от пазачите взе оглавника и поведе животното, подпирайки се на тояга, а другият тръгна след него, като се подпираше също на дълга тояга.
Биляна седеше на прага и въртеше вретеното. После чу как бликна водата в улея и макар доста намаляла, шумно се заблъска долу; дедъц Дамян бе обърнал яза, започна да се върти и воденичното колело. Старият човек и излезе от воденицата и пак се върна — отново бе тръгнал по работата си. Биляна въртеше мълчаливо вретеното между пръстите си. Слънцето се бе наклонило на запад, върбите на дървесата нататък блестяха в светлината му, а долу, по поляната пред воденицата, гората бе хвърлила широка, прохладна сянка.
Девойката ловко придръпваше вълнената нишка и час по час попоглеждаше ту към пътеката, която слизаше през гората по другата страна на дълбокия дол, ту към пътя, който водеше за господарската твърдина. Девойката мислеше за Самуила Мокри. Тя винаги мислеше за него и го сънуваше всяка нощ. А преди малко четиримата богомили през цялото време бяха говорили за него. Те не бяха споменали името му, но тя знаеше, че говореха за него. Тоя зъл, проклет Рун — само той не намери да каже добра дума за болярина. Тя най-напред по това позна, че те говореха за него — по всички добри думи, които казаха и дядо й, и Нестонг, та и наместникът. Той каза: боляринът е с нас и ние ще бъдем с него, той жали бедния народ… Да, такъв беше боляринът. Тя винаги се радваше, когато го виждаше, самото й сърце се радваше. Девойката знаеше, че има и зли боляри; виждала бе такива боляри в селището зад високия рид, където живееше тя, докато майка й беше още жива. Там бе идвал и старият господар, бащата на младия господар, идвали бяха и други боляри. Людете в селището се криеха от тях. А младият болярин Самуил Мокри влизаше във воденицата и сядаше на столчето, приказваше с дядо й, с много други люде и те не се бояха от него.
Той приказваше и с нея и я гледаше с добри очи. Поглеждаха я често и другите мъже, които идваха във воденицата, но очите им не бяха добри като неговите. Те й приказваха и лоши думи и като че ли всеки я дебнеше, всеки беше готов да я сграбчи — тръпки минаваха по тялото й, идеше й да избяга надалеко. Той беше господар, но с него не беше така. Ето сега тя седеше на прага, пръстите й несъзнателно придръпваха нишката, врътваха вретеното, а очите й живо се местеха ту към едната, ту към другата пътека. Откога не беше идвал той във воденицата, цяло лято не беше идвал, но тя все го очакваше, а като седнеше тук на прага или ходеше по работата си наоколо, очите й все се обръщаха ту към единия, ту към другия път, откъдето бе идвал той всякогаш.
Сянката на гората пропълзя още по-наблизу. Биляна никога не беше преминавала нататък — да мине ето през тая сянка, да тръгне по тоя път през гората и да иде до господарската твърдина, да види къде живее младият господар. Не беше се случвало да иде по-далеко нататък и не знаеше как изглежда господарският дом. И никога преди не бе мислила да иде по-далеко нататък — ще иде да събере съчки или гъби и пак ще се върне. Но сега господарят отдавна не беше идвал, та щеше й се да тръгне да го потърси. Къде другаде — ще го потърси у дома му, той у дома си живее както всички люде.
Биляна сама се усмихна на мислите си. Но лицето й пак се промени, стана напрегнато и строго. Тя искаше да убеди някого, да убеди себе си: трябваше да каже на господаря какво бяха говорили за него четиримата във воденицата! Ще му каже, защото беше добро, но няма да му каже нищо за Рун — господарят ще се натъжи, пък може и да се разсърди.