Съсредоточеното, напрегнатото изражение на лицето й вече не се променяше. Едни и същи мисли държаха ума й, рядко ще се променят за малко и пак бързат да се върнат, едни и същи се въртят в ума й. От последната им среща тя мислеше много често за войводата. Сърцето й прекопня за него, като да й беше роден брат. Тя нямаше по-близък човек от дядо Дамян, но дядо Дамян все я хокаше и едвам ще я погледне… жена била, проклета.
Изеднаж девойката скочи, вретеното падна от ръката й, търкулна се на земята; скочи тя и замря, спря да тупти сякаш и сърцето й. Някъде из гората се дочуваше конски тропот; дядо Дамян не би го чул, но тя го чуваше. Приближаваше се, приближаваше се насам бързо…
По стръмната пътека вдясно шумно се свлече и се изсипа на поляната дружина конници. Биляна погледна за миг и пак наведе очи. Той беше, войводата, той водеше конниците. Тя следеше всяко негово движение, без да го вижда, различаваше дори стъпките на неговия кон сред тропота на толкова коне. Може би не беше точно тъй, но тя го виждаше през спуснатите си клепачи, виждаше го в себе си. Ей сега ще се спре пред нея и ще й заговори. Затова туптеше сърцето й толкова бързо. Тя чу гласа му:
— Вървете. Ще ви настигна.
Биляна видя с наведените си очи как се плъзна край босите й нозе сянката на кон и се спря там. Клепачите й натежаха още повече. Тя бе го чакала, бе го усетила как иде, а сега не се решаваше да го погледне. Самуил я гледаше от високото седло. Каква чудна воденичарка — за няколко месеца пак се бе променила, да не може човек да я познае! Станала бе истинска жена. Променил се бе и цветът на кожата й, станал бе по-нежен, по-топъл; бяха се приподигнали и разширили рамената й, загладила се бе шията й, на челото й тежеше кичур коса. Само дрехата й беше все същата, но окъсяла — босите й нозе бяха много разголени, тя не беше вече дете. Воденичарка! Мислил бе Самуил за нея, искал бе да я види, отбил се бе от по-прекия път. И заради дедъц Дамян, но… Ето сега нахлу в сърцето му гняв против нея, поради тия разголени нозе. Забелязал бе той, че всички войници се извръщаха да я гледат…
— Къде е дядо ти?
Девойката го погледна уплашена и още повече се уплаши, като видя навъсеното му лице.
— Тука е… — промълви тя, но самият дедъц Дамян се показа на вратата на воденицата:
— Тука съм. Слез от коня и ела вътре.
В гласа на воденичаря, по лицето му се долавяше настойчивост. Самуил скочи от коня и минавайки край Биляна, тикна юздата в ръката й:
— На. Дръж коня…
Девойката стисна в шепата си края на юздата с нажалено лице, но в следващия миг лицето й се разведри. Ведрина, приветлива бодрост прозвуча и в гласа й:
— Добре дошъл, болярино! Отдавна не си идвал у нас.
Самуил се загледа в нея с присмехулно учудване и гласът на девойката леко потрепера. Поколеба се в раздразнението си и той, заозърта се, искаше да направи нещо за нея и току съгледа падналото вретено тъкмо пред върха на обувката му. Ами той знаеше, че вретеното беше там. Видя го още в ръцете й, видя го и когато падна — не бе откъснал поглед от нея още като я зърна пред вратата на воденицата и докато забеляза, че Радой го наблюдаваше. Затова изпрати слугата си заедно с войниците… Сега той се наведе, дигна вретеното и го подаде на момичето:
— Ще го загубиш. Гледай да не изпуснеш и коня — добави, влизайки във воденицата.
— Хм… — прие Биляна весело шегата му, проследи го със светнал поглед.
Сетне я облада нова мисъл, черните й вежди се сключиха. Тя премести вретеното в свободната си ръка, измъкна и хурката от пояса си, сложи ги зад високия праг на воденичната врата. Там, до вратата отвън, бе подпрян похабен воденичен камък и от него някои от мливарите се качваха на конете си. Притегли девойката Самуиловия кон до камъка и скочи на седлото, босите й нозе увиснаха разголени до над колената. А конят мръдна нататък, навирил уши. Едва сега се уплаши девойката, но не знаеше какво да предприеме, не се решаваше и да вика за помощ. Конят продължаваше да върви по своя воля и Биляна се остави на него. Животното се отправи към пътя за господарската твърдина, спря се там, изви назад дългата си шия и продължително изцвили. Кончето бе познало пътя, усетило бе миризмата на другите коне, които бяха отминали нататък, но преди да се спусне по следите им, обърна се да потърси своя господар.
На вратата на воденицата се показа Самуил Мокри, който бе чул тревожния зов на коня си. Показа се там и дедъц Дамян.
— Чрън! — наведе вик по коня младият войвода и се спусна през поляната.
Конят изцвили още по-продължително. Като чу силния вик на Самуила, девойката се съвзе от големия си страх и както бе виждала да правят някои, запляска гальовно коня по влажната шия. Животното се обърна пак към воденицата, но в същия миг Самуил сграбчи провесената юзда.