— Ти да не си луда… — скара се откъм воденицата дедъц Дамян, но двамата млади люде не го и чуха.
Самуил протегна мълчаливо ръце към девойката и тя се отпусна към него също с протегнати ръце, отпусна се цяла за един миг, премаляла от неизпитана радост. Страхът й от коня бе изчезнал. Тя бе видяла с очи уплахата на болярина, той се бе уплашил за нея и ето сега протягаше ръце с пребледняло лице. Самуил я смъкна от високото седло и я остави на земята. После се хвърли на седлото и подкара бързо през гората.
Като навлезе в старата гора, Самуил Мокри отпусна юздата и конят продължи спокойно по познатия път. Освободи се и сърцето на ездача от току-що изпитания страх, от един безпричинен гняв; той дори се засмя и току се озърна да не би някой да го е чул. Никой не бе чул радостния му смях, гората се бе умълчала в тоя предвечерен час, пусто беше наоколо и тихо. Самуил нямаше от кого да се бои, на кого да се сърди, нямаше тук чужди очи и уши, той беше сам в затихналата гора със своя кон. Сега всичко му изглеждаше смешно. Тя изпусна вретеното и не смееше да се наведе да го вземе. От него се смути и уплаши. Дрехата й бе окъсяла, но тя не беше болярка с хубави дрехи, тя беше водеиичарка с конопена риза. Той усети в ръцете си младото тяло под късата дреха, усети как се отпусна за миг в ръцете му. И пак се усмихна сега на уплахата си, когато излезе от воденицата и я видя на коня, премаляла от страх, но и някак горда със страха си. Как се бе покатерила на високия кон… отдалеко се виждаха върху тъмната кожа на седлото, върху тъмния косъм на коня нейните дълги, стройни нозе. Побелялото й лице просия, когато го видя да тича към нея. После Самуил усети младото тяло в ръцете си, гъвкавата коравина на малките й момински гърди, усети по лицето си нейния здрав дъх… О, хубаво беше и весело, какво чудно момиче беше воденичарката… Биляна…
Той вече я желаеше, тя бе влязла в сърцето му. Той беше господар на цялата гора тук и на всички гори наоколо, никой не би се решил да застане срещу господарската му воля. Ала нито помисли сега да вземе това момиче, да го вземе, както го желаеше с цялото си младо, пламенно сърце и със своята господарска сила. Може би го възпираше приятелството му с дедъц Дамян или… Но — не, не. Такова беше чувството му към тая девойка, добро и чисто, не би желал с нищо да я насили, да й причини болка, да я наскърби.
Разговорът му с дедъц Дамян беше много къс. Старецът го заведе чак в дъното на воденицата и му каза през шума на водата:
— Какво е било, що е било, няма да ме питаш; няма и нищо повече да ти кажа. Ще знаеш само това, че докато вървиш по правия път, нашите люде ще бъдат с тебе.
— За богомилския ли път говориш?
— Не. Правият път е един за всички. Ние сме богомили за вярата. Но ако ти се бориш против всяко зло, там сме и ние; против всяко зло. Повече и няма какво да говорим с тебе; говорили сме много пъти. Сега всичко е в ръцете ти.
Гората се изпълни със зелен здрач — под широките шатри на дървесата, между дебелите тъмни дънери; позеленя и ясното лятно небе горе, между тънките вейки, които се заплитаха и разплитаха при все по-честите повеи на закъснелия вечерник. Тих шум идеше на широки вълни откъм дълбините на гората и преминаваше през цялата гора; остро изцвърча наблизу някаква гадина, конят дръпна главата си назад и тревожно изпръхтя. Настъпваше нощ в гората. Конят се втурна напред — Самуил едва бе го докоснал със стремената…
През разредените дървеса се показа бащината му твърдина. Отдавна не беше се връщал с такова нетърпение в своя дом. И пак смушка коня — да тича по-бързо, да лети, като да го преследваше нещо, като да искаше да избяга от нещо. Искаше да види по-скоро жена си, искаше да види децата си. Мислеше за децата си, бяха му домилели още повече; такива мънички човечета, хубави и безпомощни. Да можеше някак с един скок да стигне до вратата на своя дом. Най-сетне той се втурна в предния двор на твърдината, където се бяха настанили вече войниците му. Радой взе юздата на запенения кон, чийто косъм още повече бе потъмнял от обилна влага. Самуил изтича към покоите на жена си.
Той влезе задъхан в предната стая и веднага съгледа Агата. Тя седеше на широко, ниско столче пред прозорците, обхванала с ръце колената си, и сякаш се грееше на предвечерната светлина, която струеше оттам; ъглите на противоположната страна на стаята чезнеха в здрач. Там, в здрача, беше изправена арфата; нахвърляни бяха на един стол и някакви дрехи. През вратата насреща се дочуваше детско гласче. Щом чу изтропването на вратата, Агата се изправи; тя беше предупредена за връщането на мъжа си, чу се и замореното му дишане. Мълчаливо се обърна към него младата жена и едвам го докосна с поглед, кимна леко с глава: