— Добре дошъл.
Тя беше облечена в дълга дреха, която светлееше срещу прозорците в загаснало синьо по рамото й, по изпъкналите гърди, по бедрото й надолу. Стоеше с отпуснати ръце и клепки и нито се помръдна повече. Ето я все същата — затворена, далечна. Той я познаваше такава и преди, но сега му се стори, че тя знаеше за него нещо не хубаво, дори нещо срамно и беше нажалена. Пристъпи бързо и я прегърна пламенно — като че ли колкото повече искаше тя да го отблъсне от себе си; толкова повече се притискаше той към нея.
— Здрава ли си?
Агата не отговори веднага, сякаш обмисляше отговора си:
— Не съм болна:…
Тялото й беше същото — меко, топло, изпълваше ръцете му, тежеше сладостно на гърдите му. Той се притискаше към нея, искаше да я събуди, да я раздвижи. Това беше не само от възбудата му, а чувствуваше в себе си и смущение. Най-сетне тя се поотдръпна от него, свали от себе си лакомите му ръце:
— Остави ме…
Той и сега не искаше да я пусне. Агата се отдръпна още повече и добави:
— Аз съм пак бременна.
Самуил неволно погледна корема й. Не личеше още нищо, но то се знае, тя не го лъжеше. Изчезна в него и поривът му, и смътното чувство на виновност, остана само една блудкава незадоволеност. Той сега сам се отдалечи от нея, не се сети да попита и за децата. Свали меча си, свали плетената стоманена ризница, нареди да му приготвят топла вода, за да се окъпе. Сърцето му постепенно се успокои между една незадоволеност, между едно неясно чувство на виновност и друго едно чувство на внимание и дълг към бременната жена и съпруга. Почувствува той, че бе останала някъде много далеко и воденичарката. Окъпа се и седна да вечеря с жена си. Вечеряха мълчаливо, но той на няколко пъти й поднесе ту някое по-вкусно късче, ту някой хубав, зрял плод. А се виждаше, че бяха го понесли отново неговите мисли.
Той преспа само една нощ в твърдината си.
Трябваше да обходи и южните предели на обширната Охридска област. Породила се бе в него мисъл да проникне още по на юг, накъм стара Елада. По тия места нататък живееха много славяни, които бяха досъщ като всички други български славяни; там беше многобройното племе на велегизитите, имаше много славяни и по земите отвъд реката Пиней, отвъд Олимп и Лариса. Ала нататък той трябваше да премине границата с Византия.
Като тръгна тоя път от бащината си крепост с намалялата си дружина, Самуил остави далеко вляво манастира на свети Наум, езерото Малик и след уморителен път през диви планински места навлезе в долината на река Девол, стигна и до град Девол, оттам, пак по течението на тая река и като я премина близу до устието й — свърна към град Главиница. Премина също и до град Белград, а оттам навлезе в земята на ваюнитите. Тук стигна до река Воюса и се отправи срещу течението на реката по десния й бряг, остави вдясно от пътя си северните разклонения на Пинд, където живееха много власи, и премина в долината на Бистрица. По десния бряг на тая река Самуил Мокри стигна до големия й завой дълбоко на юг; тук наблизу беше и границата между България и Византия, както бе определена още по времето на Симеона Велики. Той премина смело границата, понеже навлезе в страната на велегизитите, но не посмея да се доближи с малкия си полк до град Лариса, който беше силна византийска твърдина. Не се отби и към Сервия, а премина пак Бистрица и нагоре по левия й бряг стигна до Костур. Той не се отби в тоя град, отправи се към малката твърдина на Давида Мокри.
Двамата братя, най-старият и най-младият, стояха дълго прегърнати — не бяха се виждали много отдавна и бяха закопнели един за друг. Ала щом се отделиха и се поразгледаха, с всяка нова дума, която си разменяха, те и двамата виждаха все по-ясно, че между тях беше не само изминалото време от последната им среща. Те бяха се променили и външно, особено по-старият брат, и се оглеждаха едва ли не като чужди, някак с чужди, любопитни очи. Давид Мокри бе много остарял за годините си, ослабнал бе, широката му руса иначе брада отдалеко се белееше, вече гъсто прошарена с бели косми. Затихнал бе и гласът му, погледът му беше някак извърнат встрани, като че ли нищо не можеше да го привлече и задържи, не се задържаше тоя поглед по-дълго и върху любимия брат. Самуил забеляза, че и облеклото на Давида беше много овехтяло.
Те седнаха един срещу друг в малката стая на Давида на по-горния кат на усамотената крепостна кула. По-старият, гледайки все така някъде встрани, каза: