Вестите бяха от добри по-добри, но Самуил Мокри не се отдаде на прибързана радост:
— Настава удобно време за нас, но ние не знаем колко ще продължи това време и трябва добре да го използуваме.
Той винаги говореше от името на четиримата братя, споделяше с тях, което беше нужно, и най-вече с Давида, но вършеше само това, което сам мислеше и решаваше. Ставаше така не поради преголямо властолюбие, а защото и тримата му братя, всеки по свои причини, оставяха той сам да премисля и решава, да действува. Само един човек в Средец не искаше да признае неговата власт и първенството му и това беше Варвара Аронова.
Арон Мокри никога не беше се застоявал толкова много в Средец. Това беше пак по волята на жена му. Тя не можеше да го задържи близу до себе си нито със своята упорита настойчивост, нито с женския си чар, който беше малък у нея, нито с топлината на семейното огнище; родила му бе вече две деца, но Арон сякаш не си и спомняше за това. Варвара го задържаше в Средец, като му напомняше непрестанно за присъствието на братята му в неговия град, за присъствието на Самуила и за всички опасности, които можеха да дойдат от него:
— Отваряй си очите! Пази се от най-малкия, не го оставяй тук сам. Той ще ви надхитри и тримата, той ще ви погуби, той иска да стане цар!
Тя и сама изпитваше всички тия страхове, поддържаше усърдно в него притезанията му за първенство, за царски престол, които бяха и нейни собствени съкровени желания и домогвания.
Йоан Цимисхий продължаваше да се губи с войската си по Мала Азия, а Самуил Мокри обмисляше пови планове как да заздрави царството най-напред такова, каквото остана в ръцете му. Той не се залъгваше за голямата мощ на Византия и бързаше всякак да използува отсъствието на императора, като не забравяше, че той може да се върне всеки миг в Европа. Самуил събираше и подготвяше усърдно народните сили и най-напред тук, по западните предели на царството, които бяха изцяло под негова власт, грижеше се и за бежанците от изток — настаняваше ги, намираше им работа според силите и способностите им, поддържаше у тях надежда за връщане пак на изток, мнозина от тях прибра и във войската. Той се оглеждаше за някаква помощ и отвън. Помисли и за русите, помисли и за печенегите, и за маджарите, и за сърбите и хърватите, които му бяха най-близки. Но той се боеше от всички тия съседни народи. По-лесно би потърсил съюз с русите, поради славянското родство с тях, но от последната им война с ромеите не беше минало много време. Сърбите и хърватите бяха колкото слаби и разпокъсани, толкова недоверчиви към българите, особено след походите на Симеона Велики по техните земи.
Самуил обърна поглед по-далеко на запад. Завърнал се бе там от Италия след шестгодишно отсъствие германският или, както още го наричаха, западният император Отон Първи. Получи се вест, че на Великден през същата 973 година той ще приема пратеници на много народи в германския град Кведлинбург. Самуил Мокри реши да изпрати там пратеници и на България. Щом наближи време за това пътуване, той избра двама най-подходящи мъже и не ги потърси между болярите и войводите си, а между купците и по манастирите. Единият от пратениците беше плъвдивски купец, който бе пребягал в Средец, а преди това бе ходил по работата си из много страни, та умееше да намира всякакви пътища и да се държи пред всякакви люде. Вторият пък от пратениците беше монах от един малък манастир край Скопие, прекарал дълги години над книги и писания, усвоил цялата мъдрост и всички знания. Освен майчиния си български език монахът говореше и пишеше на латински като латинец и ромейски като ромеец; беше дребен човек с побелели коси и някак цял се губеше в износената си монашеска власеница. Когато го доведоха при Самуила, тоя се загледа продължително в него с недоверчив поглед, но поради голямата слава на монаха започна предпазливо:
— Ти знаеш, отец, че ще се явиш от името на България пред един от най-могъщите господари.
Монахът дигна поглед и сякаш прочете всичките му мисли.
— Знам, войводо. И не е нужно човек да блести външно, когато трябва да покаже вътрешния си блясък, защото външният блясък е лъжлив. Но ще ми дадете да облека бяла ленена риза и ново расо, за да застана достойно пред чуждия господар. И ще го гледам, войводо, право в очите, когато е нужно.
Самуил остана доволен от отговора му и на него най-напред възложи пратеническата задача:
— Западният император трябва да види във вас България. Това е най-важно сега, след тия скръбни промени с нашето царство, когато едната му половина е под чужда власт и управа и когато мнозина мислят, че България е погинала. Вие трябва да покажете достойно, че тя не е погинала и живее. На второ място вие трябва да вземете от императора германски дума и признание за нашето царство, че то е и си остава същото българско царство, както е било от стотици години, още във времето на Бориса Кръстителя, на сина му великия Симеон и преди тях и след тях. Ако ви попита императорът кой е сега вашият цар, вие ще му отговорите: нашият нещастен цар е взет с измама в плен у ромеите, но в България са начело четирима негови наместници и пълномощници. На трето място вие ще предложите на западния господар съюз и приятелство с българското царство. И според това, какво ще бъде разположението на императора и неговата склонност, ще му предложите съюз срещу Византия; това ще бъде най-трудната ви задача и ще ви е нужно за нея най-голямо изкуство. — За да покаже Самуил Мокри реда в пратеничеството, кой ще бъде пръв и кой ще върви след него, посочи плъвдивския купец: