Самуил Мокри и сега не се спираше никъде за по-дълго време. Най-много се задържаше в Средец, където по право брат му Арон и снаха му Варвара имаха по-голяма власт, но той по-често и по-продължително стоеше над главите им, за да ги тласка към работа и от недоверие към тях. Давида той остави най-сетне да се върне в своята малка твърдина, а Мойсея изпрати в Струмица, където наистина му беше нужна такава сигурна опора поради съседството на Струмишката област с византийската граница. Там Самуил съсредоточи и голям полк войска.
Времето минаваше неусетно, а с него идваха и отминаваха всякакви случки и събития. Самуил Мокри беше така вдаден в своята голяма мисъл, че личните му нужди и желания минаваха някак покрай другото и само дотолкова, доколкото му беше необходимо да живее и да стои здраво на нозете си. Край него беше винаги Радой, който често трябваше да го подсеща, да седне да се нахрани, да облече по-топла дреха, да смени ризата си. Когато беше по-наблизу, Самуил се отбиваше за ден или два в родната си твърдина, при жена си и децата. И това беше човешка нужда, телесна и душевна — да седне човек до родното огнище, да въздъхне от умора и грижи сам със себе си, да погали жена си, децата си, за да почувствува човешка топлина в сърцето. Агата го посрещаше и го изпращаше сдържано, а Самуил си мислеше, че с годините бе прекипяло и сърцето й, примирила се бе тя и успокоила пред своите несбъднати блянове и незадоволени желания. През тия няколко години бяха им се родили още две деца. Самуил Мокри престана да отива както някога, по работа или без каквато и да е работа, във воденицата на дедъц Дамян. Когато имаше нужда от стария воденичар, да го свърже той с богомилските вождове, пращаше да го викат в господарската твърдина. Дедъц Дамян си мислеше, че и у Самуила бе започнало да расте господарско честолюбие. За истинската причина се досещаше само Радой, когото Самуил най-често пращаше да вика воденичаря.
Забеляза слугата, че когато отиваше във воденицата, все Биляна го посрещаше пред вратата; като че ли знаеше кога ще дойде или го дебнеше отдалеко. Забеляза той как понякога девойката се спотайваше низ гората и оттам наблюдаваше кой минава по пътеката, която водеше към господарската твърдина. Тя очакваше някого. Дали не е някой от младите мливари, които идваха да мелят от околните селища? Радой дочуваше разговори между мливарите, които срещаше във воденицата, случи се да говорят те и за внучката на воденичаря. Не давала да й се продума, не давала и да я погледне човек. Прехапала до кръв ръката на някого си — посегнал по нея. Кого чакаше тя, за кого дебнеше? Хитрият слуга се досети: Господаря! Очакваше тя господаря. Нели и по-рано бе забелязал той как се заглеждаха те един в друг и… Но ето господарят не идваше във воденицата. Пращаше него да вика стария вампир. Като пръкнаха такива мисли в лукавия ум на слугата, той започна да се заглежда още повече в девойката. И му стана още по-ясно, че тя очакваше господаря му и защо господарят не идваше във воденицата.
Тъмните очи на девойката бяха станали негли още по-големи и бяха пълни с топлина, с топла влага, гледаха премрежени през гъстите, черни мигли, гледаха сякаш през нещата или може би нищо не виждаха и търсеха само това, което искаха да видят. И лицето й се поизбистри матово, понякога възбледо, с тесни страни, с прав, възголемичък нос и рязко очертани, твърди устни. Косата й — бухнала над гладкото чело, беше почти черна и лъскава; Биляна често се къпеше; лятно време се къпеше всеки ден в един вир, скрит в дъното на долището над воденицата. Малките й гърди напъваха конопената риза, виеше се гъвкаво тънкият й кръст, ръцете й пипаха бързо и сигурно, дългите й прави нозе стъпваха леко. Тя беше много чиста — и цветът на лицето й, и косата й, сиромашкото й облекло, а най-вече чистота имаше в погреда й. Но не беше само това: от нея лъхаше приветливост и драгост. Някаква блага, но голяма сила имаше в нея. Тегли и… Ето, мислеше си Радой, от тая нейна сила бяга господарят. Той си има хубавица жена и коя ли жена не би легнала с него, но ето бяга от воденичарката. Такава беше тя сега — не можеш да я хванеш, не можеш да я принудиш за каквото и да е, сърце не ти дава да я натъжиш; като стоиш срещу нея, и ти ставаш по-мек, по-кротък, иска ти се да я зарадваш с нещо, че и тебе ти е радостно в сърцето.