И Самуил Мокри не отиваше вече във воденицата. Изпитваше някакъв страх, боеше се, че ще се случи нещо, ако види Биляна още еднаж, ако я докосне и че няма да се въздържи да не я докосне — с такава сила го притегляше тя и отдалеко. Но в тия си страхове, в смущението си той й беше благодарен: мисълта му за нея внасяше в горещото му сърце тиха, светла и само негова, дълбоко скрита радост…
В другите си мисли, в другите си желания и стремежи Самуил се чувствуваше като да плуваше в някакъв дълбок и буен поток. Не можеше да се спре и не искаше да се спира; той знаеше къде ще го отнесе тоя поток и сам се стремеше нататък с цялото си същество, с пълна воля. Едва-що бе започнала есента на 975-а година и се получи вест, че в Цариград се е върнал Цимисхий. Самуил помисли, че бе дошъл най-тежкият час. Сега той ходеше най-често по местата край границата с Византия — ту нагоре докъм Маторие гори, ту надолу по течението на Струма чак отвъд Беласица планина, като затворен лъв край оградата на своята клетка. Той дебнеше да узнае, да предусети откъде ще се насочи Цимисхий за България. После се чу, че императорът бил много болен и Самуил не го очакваше до зимата, още по-малко през зимата, но трябваше да използува добре всеки ден, колкото дни оставаха още до неизбежното сблъскване с ромеите.
Събираше се сега още по-голяма войска. Събираше се направо от народа и най-често чрез селските общини и родовите старейщини, но също се разгласи, както някога, всеки войвода да събере полка си на своето определено място; войводите, колкото бяха, известиха на хилядниците си да съберат своите дружини и да ги доведат във войводското средище; от хилядниците повелята стигна до стотниците и така до всеки отделен войник, както преди това бяха определени войниците. Определени бяха за войници всички здрави мъже от осемнадесет до четиридесет години и още до петдесет години за колари и коняри, за хлебари, за готвачи, за слуги на началниците и за каквото беше още нужно. Такава войска не беше се събирала още от времето на великия Симеон. Тогава, по времето на Симеона, по градовете и селата оставаха само жени, деца и старци. Така беше и сега. Дни наред по пътищата за войводските селища, а това бяха най-напред градовете, се стичаха по-малки и по-големи дружини мъже и се събираха там стотици и хиляди. Вървяха към градовете, към войводските твърдини и дълги върволици от коли-двуколки, пък и на четири колелета, вървяха коне, волове и крави, цели стада кози, овци, свини — кое за товар и превоз, кое за храна. И като че ли всички тия раздвижили се люде по села и градове, по пътища и пътеки бяха тръгнали по важна работа и с преголямо усърдие — бяха повечето строги, замислени, съсредоточени, особено по-възрастните, които оставяха по хижите си жени и деца. Те наистина започваха много важна работа, но не за плодове и жетва; мнозина се надяваха и на плячка — ако останат живи, ако навлязат в ромейска или друга някоя чужда земя, но всичко беше в тъмна неизвестност. Така са тръгвали всякога людете на война, с такива мисли най-напред — за плячка, и с това са се насърчавали, но сега никой не знаеше закъде и срещу кого се събираха. На първо място срещу ромеите или може да е срещу маджарите, или срещу сърбите. Някога, при царя, се казваше: „Хайде срещу ромеите, срещу маджарите, срещу сърбите!“ Сега се казваше: „Събирайте се! Тръгвайте! Всички!“ И тоя глас не идваше някъде отгоре, както преди, при царя, когато самият цар е давал знак, а се чуваше от всички страни и някак между целия народ.
Още преди да настъпят зимните студове, Самуил Мокри струпа голямата част от войската по границата с Византия и близу до главните пътища за Цариград, най вече във Воден, Струмица и Средец. Като започна последният месец от годината, Самуил се поуспокои и прибра голямата част от войската по тия градове, настани я за зимуване. Разпусна и мнозина от войниците по родните им места за до Свети Атанас. Не се прекъсваше работата само на купците и художниците по градовете. Самуил Мокри беше благодарен на бога, че му оставяше още цяла зима да постегне още по-добре войската си. Най-много се правеха къси мечове, шлемове и войнишки обуща или по-здрави цървули; тия неща бяха най-необходими, без тях не можеше да има войници. Правеше се най-напред най-необходимото, защото желязото особено не беше в изобилие. Самоковите в цялата страна работеха усилено, но те бяха само двайсетина. Още по-трудно се набавяше преработено желязо отвън, понеже чуждите купци искаха за него само златни и сребърни пари, а парите бяха много малко. Като се даваше на всеки войник, лък, меч и шлем, и обуща, после грижата беше да му се даде и щит, да му се даде и ризница и наколенници, и копие, за които бяха нужни копия; още по-големи бяха грижите за конниците и особено за тежките конници — не беше лесно да се въоръжи добре един такъв конник. Но най-трудно беше с бойните уреди. При тия големи трудности около въоръжаването на войската тръгнаха и зловредни слухове и приказки — говореше се, че не било нужно толкова оръжие за българската войска. Арон Мокри слезе чак в Скопие да дири Самуила.