— Защо ти са тия уреди, това тежко въоръжение, тая конница? — започна той, щом видя по-младия си брат. Ние няма да превземаме Цариград! Ние само ще се отбраняваме и стига за войниците ни по един лък или меч. Така войската ще бъде и по-подвижна.
Донякъде Самуил се зарадва на тая неочаквано голяма Аронова загриженост, но каза:
— На ромейската войска трябва да противопоставим също такава силна войска.
— Това не е възможно. Де сме ние!
— Ще го направим възможно. За нашите планини войската ни трябва да бъде по-лека, но ние няма да сме като заяка, който се спасява само с бързите си нозе. И когато и да е, ние ще се ударим с ромеите гърди срещу гърди.
Арон си замина за Средец още на другия ден. „Гледай ти — замисли се Самуил, — дошъл е чак от Среден само за това: да каже, че не е нужно да се въоръжава толкова войската. Само по един лък…“
Отдавна бе забелязал Самуил Мокри, че трябваше да се бори и с една тъмна сила, която му се противопоставяше навсякъде. Той не можеше да я види лице срещу лице, но тя беше навсякъде. Потайна, неуловима, упорита.
Най-открита беше тя още в самото начало сред повечето от велможите и големите духовници. Самуил я долавяше сега у тях и когато се мъчеха да му угодничат, в техните преструвки и прекалени любезности, в тяхната престорена готовност да вървят с него и да му помагат. Усещаше я също и у купците, в тяхното желание често да направят и пакост. Такова желание се забелязваше понякога и по работилниците. Желание да се направи пакост, за самата пакост, или ще се изработи някоя вещ лошо, небрежно, или пък нещо ще се забави без нужда. После се видя, че мнозина от тия пакостници сред купците и художниците бяха или прикриващи се ромеи, каквито имаше доста по градовете, или власи, или пък такива българи, които дружеха с тях. Самуил Мокри заповяда да се отсекат по едва-две глави във всеки град и тая потайна вражда бързо скри ноктите си. Би могло да се помисли, че с тия няколко глави тя бе унищожена, но скоро започнаха нови пакости, нови забавяния на доставки, на работата по оръжейниците.
Тая потайна вражда шумеше и в приказките на людете. Заговори се и се твърдеше, че Йоан Цимисхий се бе върнал от Азия с цялата си войска само за да смаже напълно България, пък скоро се узна, че той се върнал болен и най-вече поради болестта си. И какви ли не още приказки се чуваха, прииждаха отнякъде в разговорите на людете, приказки, които плашеха и отчайваха. Колко пъти се каза, че византийците вече идат, че идат и маджарите, и печенегите; че някъде си между людете е тръгнал мор, някаква страшна и незнайна болест; че иде глад — селяните работели вече само за себе си, че иде суша и какви ли не бедствия за народа. Някои, скрити някъде, измисляха тия лъжи и ги разнасяха сред народа, тревожеха и плашеха по-лековерните. Такива думи Самуил чуваше и от най-близките си люде, дори и от Агата, когато се отбиваше за ден-два в родния си дом. Кои бяха тия, които ги измисляха, къде се криеха? Те бяха, види се, навсякъде. Самуил усещаше тяхната отровна воня, но не можеше да ги сграбчи с ръце, да ги изобличи, да ги посочи с пръст: ето ти си!
Стори му се еднаж, че Калипсо, прислужницата на Мойсея, бе подслушвала разговора му с нейния господар. Излизайки от стаята на Мойсея, той видя току на две стъпки Калипсо и му се стори, че миг преди това гъркинята бе отскочила от вратата. Личеше това по положението на тялото й, по видимото й желание да избяга, да се скрие от очите му. Самуил нищо не й каза — там беше Мойсей, а Мойсей пазеше ревниво държанката си от неговата ненавист. Малко по-късно Самуил я извика в стаята си. Изгледа я продължително и я попита с тих, смразяващ глас: